Аз съм пилигрим

Той ме изгледа - примамка? Нямах време да обяснявам и се обърнах към Кумали:

-      Убивала ли си?

-      Не, никога.

Като че ли идеята не ѝ се нравеше особено.

-      Тогава помни - не убиваш човек, спасяваш племенника си.

Казах ѝ бързо да отиде зад купчината изпопадали камъни, където би могла да се прикрие и същевременно да вижда тримата приближаващи мъже.

-      Твоята цел е старият - казах ѝ. - Той е по-бавен и носи само пистолет. Аз ще опитам да сваля двамата с автоматите.

-      Аз ще седя - продължих. - Примамката ще е прав, ще се държи така, сякаш ме разпитва. В момента, в който видиш, че се търкалям през рамо, откриваш огън. Ще се целиш в гърдите на Николаидис - когато падне, продължаваш да стреляш, ясно? Шумотевицата винаги помага.

Взех излъскания стоманен капак на стар фризер и го подпрях на една паднала колона. Седнах на земята и се облегнах на коритото с вода, почти с гръб към приближаващия враг.

Когато ме видеха - отпуснат, с гръб към тях, - нямаше да заподозрат нищо. И нямаше да видят пистолета в скута ми. Излъсканият капак от фризера не беше кой знае какво огледало, но все пак даваше възможност да следя какво се случва на бойното поле и да определя точното местоположение на тримата, когато приближат.

Чух Кумали да шепне:

-      Идват!

Свалих предпазителя на оръжието - надявах се и полицайката да е направила същото - и зачаках. Сарацина стоеше над мен, аз дишах тежко - рухнал човек, чийто поглед обаче беше закован в лъскавия стоманен капак.

Видях отраженията на Николаидис и другите двама, когато влязоха, и се заставих да изчакам момента, който снайперистите наричат „максимален ефект“. Четири секунди, три...

Слънцето се бе преместило леко по траекторията си. През пробития покрив проникваха слънчеви лъчи и сега ярък отблясък от капака привлече вниманието на тримата.

Николаидис не беше глупак - веднага разбра, че капакът е преместен. Примижа и видя, че ги наблюдавам. Изкрещя някакво предупреждение на албанците, отскочи настрани и извади пистолета си.

Аз се претърколих и заех позиция за стрелба. Кумали стреля с беретата, но не беше достатъчно добра, за да улучи каквото и да било, да не говорим за спринтиращ бик.

Претърколих се през прахоляка и калта, при което болката от ранения крак и гръдния ми кош ме прониза страховито, и се прицелих в Здравеняка. Той се завъртя с автомата, готов да надупчи каменното корито и всичко около него, включително и мен.

Сарацина, невъоръжен, се спусна да се скрие зад купчината отломки...

Легнах по гръб, сложих пръст на спусъка, но пръстът ми беше толкова отекъл, че не усещах метала. Изстрелях три куршума към Здравеняка, като опитах да ги разпределя както трябва. Обикновено първият ми изстрел улучва мишената, но ситуацията сега далеч не беше обикновена и първите два куршума не улучиха изобщо.

Третият го проби в слабините. Попадението изобщо не беше смъртоносно, но стрелях от толкова близо, че куршумът го блъсна назад. Той изпусна скорпиона и притисна с ръка остатъците от гениталиите си.