Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Сарацина - седнал в прахоляка до коритото, с ръце зад гърба, наведе глава. Молеше се. Кумали потрепери, предаде се на облекчението и се разплака.
Канех се да прекъсна линията - трябваше да проведа още един, много важен телефонен разговор, - обаче треската ме обхващаше все повече и ми се виеше свят. Въпреки вихрушката в мозъка ми трябваше да науча нещо.
- Щеше ли да застреляш бавачката? - попитах Бен. Той не отговори. Което беше достатъчен отговор.
- А ти? - попита Бен след малко.
- Това е разликата между нас, Бен - казах тихо. - Заради това аз съм създаден за тази работа, а ти не си. Разбира се, че щях.
Разтреперан - не само от треската - прекъснах линията и направих знак на Кумали да дойде при мен. Не можех да ходя - бях толкова изтощен, изпитвах такава болка, че едва стоях изправен.
Имах нужда от нея, за да ме подкрепя. Тя ме подхвана под ръката, а аз се обърнах към Сарацина.
- Ако опиташ да правиш глупости, ще ви застрелям и двамата.
Той кимна и разменихме още един, последен поглед. Животът и на двама ни беше променен завинаги. Спомних си какво казаха неколцина британски войници след войната с Аржентина - единствено враговете им знаели какво е било на фронтовата линия.
Не му казах нищо - какво бих могъл да му кажа? Дадох знак на Кумали да тръгва към изхода. Щяхме да го оставим окован. Ключът беше в джоба ми, оръжията бяха безполезни и нямаше друг начин да се напусне това място, освен с лодка - ние щяхме да вземем единствената. Бях сигурен, че не може да се измъкне, и знаех, че двайсетина минути след като проведа втория телефонен разговор, тук ще се струпат хора от поне десетина различни агенции. Не че можеха да направят кой знае какво, освен да го арестуват - нямаше замисъл, който да бъде разгадан, нямаше мрежа, която да бъде разбита, нямаше съучастници, които да бъдат проследени. Смъртта на Америка се отлагаше.
Тръгнах по-бързо и започнах да набирам номера, който ми дадоха, с отекли и треперещи пръсти, опитвах се да си спомня цифрите, защото бяха записани в счупения ми мобилен телефон.
С помощта на Кумали тръгнах назад през прохода, в тъмнината. Обаче имаше нещо, което бях пропуснал и до края на живота си щях да се удивлявам на тази грешка.
43.
Кумали ме преведе през решетката на входа, а отвън, сред камънаците, слънчевата светлина буквално ме заслепи.
Краткото разстояние от коритото с вода дотук беше най-болезненото в живота ми. Всяка стъпка беше като удар по главата. Ефектите от симулираното давене, загубата на кръв и засилващата се треска се натрупваха и силите ми намаляваха до критично ниво. Усещах как миналото и настоящето се сливат в едно.
Облегнах се на един камък и наредих на Кумали да извади лодката от скривалището и да я докара на стария кей. Когато тръгна към малкото заливче зад купчина скали, натиснах последната цифра на номера и чух писукането, което показваше, че се осъществява връзка с чужбина. Обадиха се незабавно.
Гласът ми хриптеше и едва се чуваше.
- Господин президент? - казах възможно най-отчетливо.
- Кой се обажда? - попита глас, който звучеше твърде младежки, за да е на Гроувнър.
- Трябва... трябва да говоря с...
- Едва ви чувам. Представете се, моля. - Звучеше като морски пехотинец.
Бях по-слаб, отколкото някога бях смятал за възможно, травмиран извън всяка мярка, но знаех какво се е случило. Звънях от телефона на Кумали и комуникационната система на Белия дом го бе идентифицирала като напълно непознат източник. Разбира се, това беше директната линия на президента, но въпреки всичко нямаше да допуснат разговора, преди да разберат кой се обажда. Поради това ме бяха прехвърлили към комуникационния център с повишена сигурност, заровен дълбоко под планините на Колорадо, и разговарях с някой от хиляда и осемстотинте морски пехотинци и техници, които работеха там.
- Представете се — повтори дежурният морски пехотинец.
- Аз съм... - Обаче си спомних, че не бива да казвам името си, името не означава нищо. Застанал под палещото слънце, с парещи очи, имах чувството, че се отделям от тялото си. Погледнах долу, към себе си, сякаш от някъде високо.
- Едва ви чувам - каза дежурният. - Повторете, моля.
Почти не схванах какво ми говори. Виждах как Николаидис замахва с чука и чувах писъци в главата си. Осъзнах, че това е собственият ми глас - когато на плажа се чуваше единствено двигателят на приближаващата лодка и крясъците на чайките във въздуха.