Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Слязох долу и започнах да търся. В шкафа най-отпред видях стара раница и сложих в нея пистолета и пълнителите, които още бяха в джобовете ми. До раницата имаше непромокаемо платнище с оловни тежести. Нямаше причина да го правя, но в състоянието ми реших, че не ми се иска да стоя до собствената си погребална плащаница. Отворих илюминатора и хвърлих платнището в морето. То се завъртя зад лодката и след миг потъна в пяната от мотора.
Под седалката отзад открих това, което всъщност ми трябваше - комплекта за оказване на първа помощ. Сигурно беше на двайсет години, но никога не беше отварян и се оказа оборудван изненадващо добре.
Качих се в рубката, почистих с тампони премазания си крак, а с ножичка изрязах изгорелите парчета кожа около огнестрелната рана на рамото. Отворих флакон антисептик, прехвърлил срока си на годност с осемнайсет години, и полях обилно раните. Действаше, и още как - заревах от болка, но запазих достагьчно съзнание, колкото да съм благодарен, че няма кой да ме чуе.
И така - с рани, превързани с пожълтели бинтове, смърдящи на антисептик, и патерица, приспособена от весло - най-накрая видях брега, който ми трябваше. При последните издихания на деня, далеч на юг и със задаваща се в далечината буря, завъртях руля и минах между скалите, които защитаваха усамотеното рибарско село. Начеващият дъжд означаваше, че на кея няма да има жива душа и ще мога да пристана незабелязано.
Приближих лодката с кърмата напред и я завързах за един кнехт. Блокирах руля в нужната позиция и хвърлих раницата и импровизираната патерица на кея. Двигателят се напрягаше да върне лодката към морето и въжето, което я държеше, беше изпънато. Използвах го за опора, докато изпълзях на кея. С нож, който бях намерил в рубката, срязах въжето и лодката се отправи в тъмнината към скалите. Дори и да успееше някак да мине през протока, бях сигурен, че до сутринта морето ще я запрати към някой скалист бряг и ще я разбие на трески.
Метнах раницата на здравото си рамо и наместих патерицата. Приличах на войник, който се връща от далечни битки. Минах покрай две затворени кафенета и тръгнах по малките улички на малкото селце, което почти не помнех.
46.
Пердетата на бедните къщи бяха дръпнати, а уличните лампи светеха слабо и бяха далече една от друга. В сгъстяващия се мрак тръгнах по тясна уличка и точно когато започвах да се безпокоя, че съм свил където не трябва, видях една общинска чешма.
Старата кофа все още беше завързана с въже и цветята наоколо бяха повехнали, както и преди. Вече наистина на края на силите си докуцуках до старата къща с едва четливата месингова табела. Почуках силно и ми се стори, че мина цяла вечност, преди доктор Сидни да отвори - небръснат, сега с изпомачкани памучни панталони вместо с възголемите шорти и фланелка от Октоберфест ’92 - но иначе съвсем малко променен през изминалите години.
Алкохолът вероятно беше нанесъл поражения на всичките му органи, но умът му - и паметта - се представиха забележително. Лицето ми му се стори познато и той почна да се рови в миналото, за да открие име.
- Джейкъб, нали? - попита.
- Почти - отговорих.
Забелязах, че погледна превързаното ми рамо и крак, парцали вите дрехи и изтощената физиономия.
- Изглеждаш чудесно, Джейкъб - отбеляза, без да трепне.
Кимнах.
- И ти, докторе. Както винаги, самата елегантност.
Той се разсмя.
- Влизай. Можем да продължаваме да се лъжем взаимно, докато видя дали можем да спасим този крак.
Въведе ме и си дадох сметка какво странно нещо е паметта - стаите сега ми се струваха по-малки, разстоянията - много по-къси, отколкото в нощта, когато докарах Мак по същия път.
В кухнята австралиецът сложи три лампи на подходящи места, накара ме да легна на една пейка, изряза превръзките, погледна пораженията и ми би огромна доза антибиотици и още по-голяма доза болкоуспокояващи. Слава богу, по отношение на медикаментите финото дозиране не беше сред силните му страни.
Реши, че въпреки отоците и синините коляното и ребрата ми не са счупени. Може би имало пукнатини, но не можел да прецени без рентген.
- Искаш ли да отидем до болницата в Милас? - попита. Видя изражението ми и се засмя. - Не бе, шегувам се.
Увери ме, че ще ме шинира и превърже възможно най-добре.
След това ми би местна упойка, почисти и заши огнестрелната рана и ми каза, че съм късметлия.