Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
И пусна усмивката си. Онази, очарователната.
Хардинг
Сара Хардинг се загледа в сивото навъсено небе. Лодката се люлееше поради силното крайбрежно вълнение. Хората от екипажа се мъчеха да привържат джипа още по-здраво, защото можеше всеки момент да се откъсне. Изправена на носа, Сара се бореше с морската болест. Някъде далеч на хоризонта, право напред за първи път изникна ниският тъмен силует на Исла Сорна.
Обърна се назад и видя Доджсън и Кинг да водят оживен разговор край парапета в средата на кораба. Стори й се, че Кинг е притеснен, жестикулираше развълнувано. Доджсън слушаше и клатеше глава. След миг сложи ръка на рамото на Кинг — сякаш се опитваше да го успокои. И двамата не обръщаха внимание на суетящите се около джипа мъже. Това й се стори странно, защото си спомни колко придирчиви бяха при товаренето на оборудването.
Разбира се, беше познала третия — Бейзълтън, и бе изненадана, че го среща тук, на малкото рибарско корабче. Бейзълтън бе стиснал ръката й небрежно и сетне изчезна в каютите веднага щом корабчето се отлепи от кея. Повече не се бе появил, но може би и той страдаше от морска болест?
След миг Доджсън се отдалечи от Кинг и отиде при мъжете около джипа. Когато остана сам, Кинг се зае да провери ремъците и въжетата, с които бяха привързани сандъците с надпис „Биосин“.
Сара Хардинг не беше чувала за корпорацията „Биосин“. Зачуди се какво общо имат с нея Ричард и Иън. Пред нея Иън винаги бе проявявал презрение, дори ненавист към биотехнологичните компании. Освен това тези хора тук нямаха вид на техни приятели. Бяха някак сковани, дори… зловещи.
Но, помисли си, Иън имаше и странни приятели. Те непрекъснато се появяваха у дома му най-неочаквано — японският калиграф, трупата индонезийски танцьори, жонгльорът от Лас Вегас с лъщящия костюм, чудатият френски астролог, който бе убеден, че земята е куха… И математиците. Те вече наистина бяха смахнати. Или поне така й се струваше. Имаха безумни погледи, вечно бълнуваха доказателства. Пишеха десетки, стотици страници доказателства. Сара Хардинг предпочиташе да пипа пръстта, да гледа животните, да долавя звуците и миризмите. За нея това беше истинско. Всичко останало бяха само теории — може би правилни, а може би не.
Вълните започнаха да заливат носа и тя мина назад, за да не я намокрят. Доспа й се — почти не беше мигнала през последните двайсет и четири часа.
Доджсън приключи с джипа и се приближи.
— Всичко нормално ли е? — попита го тя.
— О, да — отвърна той и се усмихна весело.
— Приятелят ви Кинг ми се стори разтревожен.
— Не обича лодките — отговори Доджсън и кимна към вълните. — Въпреки всичко се движим добре. След около час ще сме там.
— Кажете ми, що за корпорация е „Биосин“? Не съм чувала нищо за нея.
— Малка фирма за потребителски биологични продукти, както ги наричаме — отговори Доджсън. — Специализираме организми за развлекателната и спортната индустрия. Създадохме например нови видове пъстърва и друга риба за улов… Селекционираме нови породи кучета… по-малки, подходящи за отглеждане в апартамент. Такива неща.
Нещата, които Иън мрази, каза си Сара.
— А откъде се познавате с Иън?
— О… познаваме се отдавна — отговори Доджсън. Стори й се, че не иска да отговори точно.
— Откога?
— От дните в парка.
— Дните в парка? — повтори тя.
Доджсън кимна.
— Казвал ли ви е как нарани крака си?
— Не — отвърна Сара. — Не искаше да говори за това. Каза, че станало, докато давал консултации на… не знам. Имал някакви неприятности. В парк ли се е случило?
— Да, може да се каже. — Доджсън се загледа към океана и сви рамене. — А вие? Откъде го познавате.
— Беше рецензент на дисертацията ми. Аз съм етолог. Изследвам големите бозайници в африканските екосистеми. Източна Африка. Хищниците по-специално.
— Хищниците?
— В момента се занимавам с хиените. Преди това изследвах лъвовете.
— Отдавна ли?
— Вече става десетилетие. След доктората — шест години непрекъснато.
— Интересно — отбеляза Доджсън. — Значи дойдохте тук чак от Африка?
— Да. От Серонера. Това е в Танзания.
Доджсън кимна вяло и погледна над рамото й към острова.
— Времето май ще се проясни в края на краищата. Човек никога не знае. Сара вдигна поглед към небето и в облаците видя сини ивици. Слънцето се опитваше да пробие. Морето стана по-спокойно. Островът също бе много по-близо. Вече се виждаха скалите — червеникавосиви, вулканични, почти отвесни.