Джурасик парк & Изгубеният свят

Сара Хардинг видя неправилно гърло, изсечено в подножието на скалата. От двете му страни вълните се разбиваха с тътен и бялата пяна се издигаше на десет-петнайсет метра височина.

— Смятате да вкарате лодката в тази пещера?

— Ако позволи времето, да. Не се безпокойте, не е толкова страшно, колкото изглежда. Както и да е. Разказвахте ми за Африка. Кога тръгнахте оттам?

— Веднага щом ми се обади доктор Торн. Каза ми, че тръгват с Иън, за да спасяват Ричард, и ме попита дали искам да дойда.

— И какво отговорихте?

— Че ще си помисля.

Доджсън се намръщи.

— Не сте му казали, че ще пристигате?

— Не. Защото не бях сигурна, че искам. По-точно… имам много работа. Пък и е толкова далеч…

— Но все пак за стария приятел… — каза Доджсън и кимна с разбиране.

Сара въздъхна.

— Е, познавате Иън.

— Да, познавам Иън. Голям чешит.

— Би могло да се каже — съгласи се тя.

Последва неловко мълчание. Доджсън се прокашля.

— Не разбрах нещо — каза Доджсън. — На кого казахте, че идвате тук?

— На никого. Просто се качих на първия самолет и… ето ме.

— Ами колегите ви? Няма ли да ви търсят?

Сара сви рамене.

— Нямах време да им се обадя. И, както казах, работя сама.

Пак погледна към острова. Скалите се издигаха високо над лодката. Вече бяха само на неколкостотин метра от тях. Пещерата изглеждаше много по-голяма, но и вълните не бяха малки. Сара поклати глава.

— Вълнението е доста голямо.

— Не се безпокойте — каза Доджсън. — Виждате ли? Капитанът вече насочва лодката натам. След като влезем вътре, ще сме в пълна безопасност. После… сигурно ще е много вълнуващо.

Лодката се надигна високо нагоре и заби нос надолу. Сара се улови за парапета. Доджсън се ухили.

— Виждате ли? Вълнуващо е, нали? — Изведнъж сякаш се изпълни с енергия, оживи се. Тялото му се стегна, той потри длани. — Няма смисъл да се тревожите, мис Хардинг. Няма да позволя да ви се случи нищо…

Тя нямаше представа за какво й говори, но преди да успее да отвори уста, носът на лодката отново полетя надолу и тя загуби равновесие за миг, обляна в солени пръски. Доджсън веднага протегна ръце — явно за да й помогне, — но сякаш нещо се обърка… блъсна се в краката й, после я повдигна… после още една вълна ги обля и Сара почувства как нещо я дърпа, тласка… Изпищя и стисна парапета, но всичко ставаше невероятно бързо — светът се обърна наопаки и се завъртя във вихрушка, главата й се удари в парапета и… Сара почувства, че пада, че лети през пространството. Видя как олющената боя на борда преминава край нея, зелената повърхност на водата полетя нагоре… и в миг я обхвана прерязващ студ, защото се вряза в бушуващото море, под вълните, в тъмнината.