Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Точно така.
Кели се намръщи.
— Добре. След като дългите вратове не им служат за ядене, защо тогава са се развили?
Левин се засмя.
— За това трябва да има сериозна причина. Според мен има нещо общо със самозащитата.
— Самозащитата? Дългите вратове? — Арби го изгледа учудено. — Не разбирам.
— Продължавай да гледаш — каза Левин. — Мисля, че е очевидно.
Арби погледна през бинокъла и подхвърли на Кели:
— Не обичам, когато се казва, че нещо е очевидно.
— Знам — отвърна тя и въздъхна.
Арби отмести очи към Торн и срещна погледа му. Торн направи знака на победата и дръпна единия от двата пръста настрани. Другият също помръдна. Двата бяха свързани и…
Ако искаше да му подскаже нещо, не го разбра. Не разбра. Намръщи се.
Торн прошепна: Везна.
Арби погледна животните отново и видя как опашките им се люлеят напред-назад над малките.
— Сетих се! — извика след малко. — Използват опашките си за самозащита. Дългите вратове са им нужни, за да уравновесяват теглото. Като везна!
Левин присви очи.
— Бързо се сети.
Торн се обърна настрана, за да скрие усмивката си.
— Но съм прав — каза Арби.
— Да — кимна Левин. — По принцип това, което каза, е вярно. Дългите вратове съществуват, защото съществуват дълги опашки. При тероподите, които стоят на два крака, нещата са по-различни. При четириногите обаче теглото на дългата опашка трябва да бъде уравновесено, в противен случай животното просто няма да може да стои на краката си.
— При това стадо апатозаври — обади се Малкълм — има нещо много по-озадачаващо.
— Така ли? — попита Левин. — Какво е то?
— Няма наистина възрастни екземпляри. Тези, които виждаме, са много големи за нашите разбирания, но всъщност нито един от тях не е достигнал до размерите на истински зряло животно. Според мен това е странно.
— Не мисля — каза Левин. — Това е така, защото животните не са имали време да достигнат зряла възраст. Сигурен съм, че апатозаврите съзряват по-бавно от другите динозаври. В края на краищата едрите бозайници като слоновете растат по-бавно от по-малките.
Малкълм поклати глава.
— Не това е обяснението — каза той.
— О?! Какво е тогава?
— Погледни. — Малкълм посочи към равнината. — Очевидно е.
Децата се изкикотиха.
Левин потрепери едва забележимо от неудоволствие.
— За мен е очевидно, че нито едно от тези същества не е достигнало зряла възраст. Трицератопсите, апатозаврите и дори паразаврите са малко по-малки, отколкото би могло да се очаква. Тук би трябвало да се търси някакъв общ фактор… наличната храна, ограничената площ на този неголям остров, може би дори начинът, по който са били получени от гените… Така или иначе това не ми се струва чак толкова забележително и не мисля, че си струва безпокойството.
— Може би си прав — отбеляза Малкълм. — Но може и да не си.
Пуерто Кортес
— Няма полет?! — възкликна Сара Хардинг. — Как така няма полет?
Беше единайсет сутринта. Хардинг бе летяла през последните петнайсет часа. Повечето от тях бе прекарала в американския военен транспортен самолет от Найроби до Далас, на който бе успяла да се качи. Беше капнала от умора. Чувстваше кожата си ужасно мръсна — имаше нужда от душ и нови дрехи. Вместо това се бе оказало, че трябва да спори с този ужасно твърдоглав чиновник в някакво невзрачно костариканско градче. Дъждът навън бе спрял, но небето все още бе сиво и облаците бяха надвиснали ниско над пустото летище.
— Съжалявам — каза Родригес. — Не може да се уреди никакъв полет.
— А хеликоптерът, с който са заминали онези хора по-рано?
— Има хеликоптер наистина.
— Къде е?
— Не е тук.
— Виждам това. Питам къде е?
Родригес разпери ръце.
— Замина за Сан Кристобал.
— Кога ще се върне?
— Не знам. Струва ми се утре, но може и вдругиден.
— Сеньор Родригес — каза тя твърдо, — трябва да се добера до острова днес.
— Разбирам желанието ви — отговори Родригес, — ала не мога да направя нищо.
— Какво ми предлагате?
Родригес сви рамене.
— Не мога да ви предложа нищо.
— Няма ли лодка?
— Не знам да има лодка.
— Това е пристанище — настоя Сара Хардинг и посочи през прозореца. — Там вън виждам всякакви лодки.