Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Но очите на Ранд бяха привлечени най-вече от мъжа в клетката. Беше твърде далече, за да види добре лицето на Логаин, както му се искаше, но изведнъж му се стори, че по-близо не би и могъл да бъде. Лъжедраконът се оказа висок мъж с дълга тъмна коса, къдреща се по широките му рамене. Стоеше изправен въпреки люшкането на платформата, хванал се с една ръка за железните пръти над главата си. Дрехите му изглеждаха съвсем обикновени — наметало, палто и панталон, облекло, което не би предизвикало особено любопитство в което и да е село. Но как ги носеше само! Как само се държеше! Осанката на Логаин беше кралска, от глава до пети. Клетката около него все едно че я нямаше. Стоеше изпънат, вдигнал високо глава, и оглеждаше тълпата, сякаш се беше събрала, за да му отдаде почит. И колчем погледът му я обходеше, хората замлъкваха и го зяпваха с благоговение. А щом очите на Логаин се извърнеха от тях, крясъците им избухваха с удвоена сила, сякаш искаха да си го върнат затова, че ги беше принудил да се умълчат, но това изобщо не се отразяваше на гордата му стойка и хората пред него все така притихваха. Докато платформата се изтъркулваше през портите на двореца, той се извърна назад да погледне за последно струпания народ.
Сред простолюдието се надигна нечленоразделен вой, вълна на чисто животинска омраза и страх, а Логаин отметна глава и се разсмя.
Други войскови части последваха процесията, със знамена, представящи останалите страни, сражавали се и взели участие в разгрома на Лъжедракона. Златните пчели на Иллиан, трите бели полумесеца на Тийр, изгряващото слънце на Кайриен и други, много и много, на държави и градове, и на велики мъже, със собствените им барабанчици и тромпетисти, за да прогласят тяхното величие. След озверяването, предизвикано от Логаин, това подейства ободряващо.
Ранд се надвеси още малко напред, за да се опита за последно да види човека в клетката. „Той е победен, нали така? О, Светлина, та той нямаше да е в тази проклета клетка, ако не е победен.“
Но не можеше да се отърси от образите. Мъжът в клетката и Айез Седай около него. Логаин, победеният. Въпреки клетката нямаше вид на победен. Той потръпна и отри щипещите си длани по бедрата си.
— Защо Айез Седай го наблюдават толкова бдително? — зачуди се той на глас.
— Пазят го да не докосне Верния извор, глупчо.
Той рязко погледна натам, откъдето бе прокънтял момичешкият глас, и сигурността под краката му изчезна. Успя само да съобрази, че пада, след което нещо го удари в главата и смеещият се Логаин го подгони сред закръжилия в спирала мрак.
Глава 40
Сплитът се затяга
Стори му се, че седи на една маса заедно с Логаин и Моарейн. Айез Седай и Лъжедраконът седяха и го гледаха безмълвно, все едно че нито един от двамата не знаеше за присъствието на другия. Внезапно си даде сметка, че стените на стаята се стапят и изчезват в сивота. Усети, че трябва да бърза. Всичко наоколо се движеше и потъваше в мъгла. Когато отново погледна към масата, Моарейн и Логаин бяха изчезнали, а на тяхно място седеше Баал-замон. Цялото тяло на Ранд завибрира от усещането, че трябва да побърза. Бръмченето в главата му преля в тътен на пулсиращата в тъпанчетата му кръв.
Той простена и опипа главата си. Целият череп го болеше; лявата му ръка напипа по косата нещо топло и мокро. Седеше на земята, върху зелена трева. Това го разтревожи, съвсем смътно, но главата му се завъртя и всичко, към което поглеждаше, се килваше. Единственото, което можеше да направи, беше да лежи, докато главата му престане да се върти.
„Стената! Момичешкият глас!“
Седна на тревата и бавно се огледа. Трябваше да го направи наистина бавно — опиташе ли се да извърти главата си бързо, всичко наоколо отново започваше да се върти. Намираше се в някаква градина. Павирана с плочки пътека криволичеше сред разцъфтели храсти. До тях имаше бяла каменна пейка и над нея разлистено дърво. Беше паднал от вътрешната страна на стената. „А момичето?“
Момичето слизаше от дървото. Стъпи на земята и се обърна към него, а той отново примигна и простена. Тъмносиня кадифена пелерина, обшита с бяла кожа по ръбовете, покриваше раменете й, качулката й висеше назад до кръста, с грозд сребърни звънчета на върха. Те звънваха при всяко нейно движение. Филигранна сребърна диадема обхващаше червено-златистите й къдрици, на ушите й висяха нежни сребърни обици, а на шията й лежеше колие от верижки масивно сребро и блестящи тъмнозелени камъчета, които според него трябваше да са смарагди. Бледосинята й рокля — копринена и избродирана с умопомрачително сложни шарки, беше изцапана със смола от дървесната кора. Широк пояс от тъкано сребро обхващаше кръста на момичето, а под роклята й се показваха кадифени пантофки.