Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Внезапно човешкият поток го завлече по някакъв завой и той изведнъж се озова пред самия палат. Улиците, макар да следваха естествения контур на земята, бяха планирани така, че да завършат точно тук — пред тази веселчунска приказка. Бледи шпилове и позлатени куполи, изящна каменоделска плетеница, със знамето на Андор, веещо се над всеки остър връх, център, заради който бяха замислени всички околни гледки.
Един бегъл оглед му подсказа, че няма да може да се добере поблизо до палата. Гвардейците на кралицата бяха образували плътен червен кордон около портите. По зъберите на белите стени на цитаделата, по високите балкони и кулите стърчаха други гвардейци. Те също напомняха с нещо на веселчунска приказка, но Ранд не вярваше да са там само заради тържествения повод. Прииждащата тълпа, която изпълваше околните улици, се състоеше предимно от хора, носещи увити в бяло мечове, бели кокарди и ръкавици. Само тук-там сред побелялото човешко море се мяркаха малки червени островчета. Стражите в червени униформи изглеждаха тънка преграда пред цялото това бяло множество.
Той се отказа от надеждите си да се приближи до двореца и потърси някое място, където би могъл да използва ръста си като предимство. Не беше нужно да бъде на първия ред, за да види всичко. Тълпата непрекъснато сновеше насам-натам, някои хора се натискаха напред, други се отдръпваха на позиции, които им се струваха по-удобни за гледка. При едно от тези размествания той се озова само зад трима души до разчистената улица и всички пред него се оказаха по-ниски, включително копиеносците. Почти всички. Хората се блъскаха в него от двете страни, запотени от натиска на толкова много тела. Тия зад него мърмореха, че не могат да видят нищо, и се отдръпваха встрани. Той стоеше неподвижно на мястото си, образувайки непоклатима стена с тия, които бяха около него. Беше доволен. Щеше да е достатъчно близо, за да види лицето на Лъжедракона.
Откъм портите на Новия град през гъстата тълпа премина вълна. Някъде към завоя група хора се отдръпнаха, за да сторят път на нещо. Не беше съвсем като чистото пространство, което се отваряше пред и зад Белите плащове по улиците всеки ден освен днешния. Хората се отдръпваха стреснати и в погледите им се долавяше погнуса. Извръщаха лица от това, което бяха видели, но продължаваха да го поглеждат накриво, докато ги отминеше.
По улицате се тътреще нещо, което приличаше по-скоро на купчина мръсни дрипи, отколкото на човек. Хората около Ранд замърмориха отвратени.
Парцаливият мъж се закова от другата страна на улицата. Гуглата, покриваща главата му, разкъсана и спечена от кал, се люшна напред-назад, сякаш той търсеше нещо или се ослушваше. И изведнъж нададе нечленоразделен вик, протегна мръсната си сгърчена ръка и посочи Ранд. И запълзя като хлебарка по улицата, към него.
„Просякът!“ Какъвто и лош късмет да беше докарал този човек да го намери точно тук, Ранд нямаше никакво желание да се среща с него очи в очи. Усещаше погледа на просяка като мазна вода върху кожата на лицето си. Особено не му се щеше този човек да се приближи до него тъкмо тук, както бе обкръжен от хора, които бездруго бяха на ръба на истерията. Заотстъпва заднишком, по-надалече от улицата.
Чуха се ругатни.
Той се разбърза. Знаеше, че гъсто струпаната човешка маса, през която му се налагаше да се промушва и да си пробива път с лакти, щеше лесно да отвори път пред мръсната отрепка. Внезапно се озова на открито. Размахал ръце встрани, за да запази равновесие, зави по една странична уличка и побягна. Хората започнаха да го сочат с пръст — беше единственият, който не само че не напираше напред, но при това и бягаше. Чуха се викове. Наметалото му се беше разгърнало, разкривайки увития му в червено меч. Когато осъзна това, Ранд се затича още по-бързо. Един самотен поддръжник на кралицата, при това бягащ, можеше лесно да възпламени вбесената тълпа с бели кокарди да го подгони, дори и в ден като този. Едва след като виковете зад гърба му заглъхнаха, си позволи да се отпусне задъхан на една стена.
Не знаеше къде се намира, освен че все още е в очертанията на Вътрешния град. Не можеше да си спомни колко завои беше направил по всичките тези виещи се улици. Готов отново да се затича, той погледна назад. На улицата се движеше само една жена, пристъпваше леко, понесла пазарската си кошница. Почти всички в града вече се бяха струпали, за да видят Лъжедракона. „Не е възможно да ме е проследил. Трябва да съм го оставил далеч назад.“