Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Властелинът на пръстените
Властелинът на пръстените - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Властелинът на пръстените

Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:

Пълно издание
1 ... 251 252 253 254 255 256 257 258 259 ... 525
Перейти на страницу:

Арагорн бавно разкопча пояса си и сам облегна меча, изправен до стената.

— Тук го оставям — каза той, — ала заповядвам да не го докосваш и да не разрешаваш ничия друга ръка да стори това. В тая елфическа ножница се крие Мечът, що бе строшен и наново изкован. Телчар пръв го е създал в незнайни времена. Смърт ще сполети всеки, който изтегли Елендиловия меч, без да е наследник на Елендил. Пазачът отстъпи и смаяно изгледа Арагорн.

— Ти май си долетял с крилете на песента от забравени дни — каза той. — Ще бъде както заповядваш, повелителю!

— Е, добре — каза Гимли, — щом Андурил ще й прави компания, значи и моята секира може да постои тук, без да се срамува. (Той остави оръжието си на плочките.) А сега, ако всичко е както искаше, пусни ни да говорим с господаря ти.

Стражникът продължаваше да се колебае.

— Жезълът — обърна се той към Гандалф. — Прости ми, но и той трябва да остане пред вратата.

— Безумие! — възкликна Гандалф. — Предпазливостта е едно, грубостта — съвсем друго. Аз съм стар. Ако не мога да се подпирам на тоягата си, за да крача, тогава ще седя отвън, докато Теоден сам реши да докуцука насам, та да поговорим.

Арагорн се разсмя.

— Всеки си има нещо прекалено скъпо, за да го повери на чужди ръце. Но нима ще лишите стареца от опора? Хайде, няма ли да ни пуснеш да влезем?

— В ръцете на вълшебник жезълът може да бъде и нещо повече от опора за старите нозе — отвърна Хама. Той втренчено изгледа ясеновия жезъл, на който се подпираше Гандалф. — Ала в труден миг достойният мъж трябва да се довери на мъдростта си. Вярвам, че сте приятели без зъл умисъл и заслужавате уважение. Можете да влезете.

Стражите вдигнаха тежките резета на портите, натиснаха навътре и те със скърцане се завъртяха бавно на огромните си панти. Пътниците влязоха. След чистия въздух над хълма вътре им се стори мрачно и задушливо топло. Залата бе дълга, просторна, изпълнена със сенки и мъждиви светлинки, мощни колони поддържаха високия свод. Но тук-там ярки слънчеви лъчи проникваха като сияйни копия през източните прозорци, разположени високо под стряхата. В центъра на свода имаше куличка за проветрение и сред излитащия през отвора рядък дим се мяркаше късче бледосиньо небе. Когато очите им посвикнаха с полумрака, пътниците различиха, че подът е покрит с многоцветни плочки, разклонени руни и странни емблеми се преплитаха под нозете им. Сега забелязаха, че колоните са богато гравирани и мътно блестят от злато и едва забележими багри. Множество гоблени висяха по стените и по просторните им платна крачеха фигури от древни легенди — някои замъглени от времето, други от сянката. Но една от тях бе огряна от слънцето — млад мъж на бял кон. Той свиреше с огромен рог и вятърът развяваше жълтата му коса. Конят бе вдигнал глава с широко разтворени, зачервени ноздри; той цвилеше, надушвайки далечна битка. Зелено-бяла пенеста вода струеше край коленете му.

— Вижте Еорл Млади! — каза Арагорн. — Така препускал той от Севера към битката сред Полята на Келебрант.

Четиримата другари закрачиха напред покрай буйния огън, пламтящ в дългото огнище насред залата. После спряха. В дъното, отвъд огнището, имаше подиум с три стъпала, обърнат на север, към вратата; в средата на подиума се издигаше голям позлатен трон. На него седеше мъж, дотолкова прегърбен от старост, че едва ли не приличаше на джудже, но белоснежната му коса се спускаше дълга и гъста на тежки плитки изпод тънкия златен обръч на челото му. Над веждите му сияеше самотен бял диамант. Като сняг лежеше брадата по коленете му, ала запазили и досега яркия си плам, очите му просветнаха, щом се взря в пришълците. Зад трона стоеше жена в бяло. На стъпалото до нозете му седеше съсухрено старче с бледо, хитровато лице и тежко отпуснати клепачи.

Настъпи мълчание. Старецът не помръдваше на трона. Най-сетне Гандалф заговори:

— Привет, Теоден, син на Тенгел! Аз се завърнах. Виж! Бурята се задава и днес всички приятели трябва да опрат рамо до рамо, за да не загинат един по един.

Старецът бавно стана на нозе, подпирайки се тежко на къс черен жезъл с дръжка от бяла кост и сега пришълците видяха, че макар и прегърбен, той все още е висок, а на младини навярно е бил снажен и величав.

— Поздравявам ви — изрече той, — а навярно чакате да ви кажа и „добре дошли“. Но, честно казано, съмнявам се дали си добре дошъл тук, уважаеми Гандалф. Винаги си бил вестоносец на бедите. Злочестия те следват като гарвани — все по-чести и по-лоши. Не ще си кривя душата — когато чух, че Сенкогрив се е завърнал без ездач, зарадвах се на коня, но още по-радостен бях, че липсва ездачът, а когато Еомер донесе вестта, че най-сетне си отминал към вечния си дом, аз не се нажалих. Но рядко са верни вестите отдалеч. Ето те пак! И както можеше да се очаква, с теб идат още по-страшни беди. Защо да си ми добре дошъл, Гандалф Буревестник? Кажи. И той бавно се отпусна на трона.

1 ... 251 252 253 254 255 256 257 258 259 ... 525
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)