Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Добре виждаш и добре говориш — отвърна вълшебникът. — аз съм Гандалф. Завърнах се. И гледай! Аз също връщам кон. Ето великия Сенкогрив, когото чужда ръка не ще укроти. А до мене е Арагорн, син на Араторн, наследник на Кралете, и той отива към Мундбург. Тук са и нашите другари — елфът Леголас и джуджето Гимли. Иди сега да кажеш на господаря си, че чакаме пред портите, че искаме да говорим с него, ако разреши да влезем в покоите му.
— Странни имена изричаш! Но ще ги съобщя, както заръчваш, и ще узная волята на господаря — каза стражникът. — Почакайте малко тук и ще се върна с вест какво е благоволил. Но не хранете надежди! Мрачни дни настанаха.
Той бързо се отдалечи, оставяйки чужденците под зорката охрана на другарите си. След малко се върна и изрече:
— Последвайте ме! Теоден ви разрешава да влезете, но ще трябва оставите на прага всяко оръжие, та било то и проста пръчка. Привратниците ще го съхранят.
Мрачната порта се открехна. Пътниците влязоха в колона подир своя водач. Озоваха се на широка алея, покрита с дялани камъни, която ту се виеше нагоре, ту изкачваше кратки, умело разположени стълбища. Отминаха много дървени къщи и сенчести порти. В каменен канал край пътя искряха и бълбукаха водите на чист поток. Най-сетне стигнаха до короната на хълма. Тук, над зелена тераса, се издигаше висока платформа, а в подножието й, от камък, издялан като конска глава, бликаше бистър извор; под него имаше просторен басейн, откъдето водата преливаше, за да подхрани бързия поток. По зелената тераса се издигаше широка каменна стълба и от двете страни на последното стъпало имаше каменни пейки. Тук отново седяха стражи с голи мечове на коленете. Златисти коси се разстилаха по раменете им, слънце бе емблемата на зелените им щитове, дългите им ризници бяха огледално излъскани, а когато се изправиха, те сякаш се извисиха на ръст над простосмъртните.
— Ето вратата пред вас — каза водачът. — Сега трябва да се връщам на пост пред градските порти. Сбогом! И дано Владетелят на Пределите бъде благосклонен към вас!
Той се обърна и бързо заслиза по пътя. Под погледите на снажните стражници четиримата се изкачиха по дългата стълба. Безмълвно се извисяваха пазачите и не изрекоха нито дума, докато Гандалф не стъпи на покритата с плочки площадка в края на стълбата. Тогава изведнъж произнесоха със звънки гласове любезно приветствие на своя език.
— Привет, странници от далечен край! — казаха те и в знак на мир обърнаха мечовете си с дръжките към пътешествениците. Слънцето заискри по украсата от зелени камъни. После единият от стражниците пристъпи напред и заговори на Общия език.
— Аз съм привратникът на Теоден — каза той. — Хама е името ми. Тук трябва да ви помоля да оставите всякакво оръжие, преди да влезете.
Леголас му подаде своя кинжал със сребърна дръжка, колчана и лъка.
— Пази ги добре — каза той, — защото идват от Златната гора и са ми подарък от Владетелката на Лотлориен.
Изумление изпълни погледа на снажния мъж и той бързо положи оръжията край стената, сякаш се боеше да ги докосне за по-дълго.
— Никой не ще ги пипне, обещавам ти — каза той.
Арагорн се поколеба.
— Не ми е по волята — каза той — да свалям меча си или да предам Андурил в чужди ръце.
— Такава е волята на Теоден — отвърна Хама.
— Не съм сигурен дали волята на Теоден, син на Тенгел, та бил той и господар на Пределите, може да надделее над волята на Арагорн, син на Араторн и наследник на Елендил Гондорски.
— Тук е дворецът на Теоден, а не на Арагорн, та бил той дори крал на Гондор в престола на Денетор — изрече Хама, пристъпвайки бързо към вратата, за да препречи пътя. Сега бе стиснал меча и острието сочеше към чужденците.
— Празни приказки — каза Гандалф. — Безсмислена е заповедта на Теоден, но няма и смисъл да възразяваме. Безумие или мъдрост, но всеки крал заповядва в своя дворец.
— Вярно — каза Арагорн. — И аз бих изпълнил каквото ми заръча стопанинът, та дори това да бе проста дърварска колиба, стига да носех, който и да било меч освен Андурил.
— Както и да го наричаш — каза Хама, — тук ще го положиш, ако не искаш да се биеш сам срещу всички мъже на Едорас.
— Не сам! — възрази Гимли, опипвайки острието на секирата и гледайки мрачно към стражника, сякаш той бе младо дръвче, което Гимли си бе наумил да отсече. — Не сам!
— Хайде, хайде! — рече Гандалф. — Тук всички сме приятели. Или поне би трябвало да бъдем; единствено смехът на Мордор ще ни възнагради, ако се скараме. Задачата ми е спешна. Във всеки случай ето ти моя меч, добри ми Хама. Пази го добре. Гламдринг се нарича и елфи са го изковали в древни времена. А сега ме пусни да мина. Хайде, Арагорн!