Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Натам е Роханският пролом — каза Гандалф. — Сега е точно на запад от нас. Там се крие Исенгард.
— Виждам грамаден облак дим — каза Леголас. — Какво ли значи това?
— Война и сражение! — отвърна Гандалф. — Препускай!
ГЛАВА 6
КРАЛЯТ НА ЗЛАТНИЯ ЗАМЪК
Те препускаха през залеза, през бавно падащия здрач и прииждащата нощ. Когато най-сетне спряха и слязоха от конете, дори Арагорн бе морен и вцепенен. Гандалф им разреши само няколко часа почивка. Леголас и Гимли заспаха, Арагорн се изпъна по гръб, ала Гандалф остана прав и подпрян на жезъла, се загледа из мрака на изток и на запад. Всичко тънеше в тишина, не се виждаше, ни чуваше жива твар. Когато отново станаха на крака, нощта бе прорязана от дълги облаци, подгонени от мразовит вятър. Под хладната луна продължиха пътя си също тъй стремително, както и през деня.
Часовете отлитаха, а те препускаха и препускаха. Гимли клюмаше и би паднал от седлото, ако не го разтърсваха яките ръце на Гандалф. Морни, но горди, Азуфел и Арод следваха неуморния си предводител — едва забележима сива сянка сред здрача. Отминаваха миля след миля. Лунният сърп потъна сред облаците на западния хоризонт.
Пронизващ хлад изпълни въздуха. На изток мракът бавно се преля в студена дрезгавина. Далече наляво червени лъчи избликнаха над черните стени на Емин Муил. Зората изгря ясна и светла, бръснещ вятър пресичаше пътя им и отминаваше над полегналите треви. Изведнъж Сенкогрив се закова на място и изцвили. Гандалф посочи напред.
— Вижте! — извика той и всички вдигнаха морни очи. Пред тях се издигаха планините на Юга — увенчани с бяло, изпъстрени с черно. Степите се простираха до хълмовете в подножието им и се преливаха в многобройни долини — все още смътни и мрачни, недокоснати от утринни лъчи, те се виеха към сърцето на великите планини. Най-широката се разтваряше право пред пътниците като дълъг залив сред хълмовете. Далече напред зърнаха безредно нахвърлян планински масив с единствен висок връх, край входа на долината се възправяше като страж самотно възвишение. В подножието му като сребърна черта се лееше река, извираща от закътаните поля, нейде далече на склона съзряха сияние, златист отблясък в лъчите на изгряващото слънце.
— Говори, Леголас! — каза Гандалф. — Кажи ни що виждаш пред нас!
Засенчвайки очи от косите лъчи на младото слънце, Леголас се вгледа напред.
— Виждам бял поток да се спуска от снеговете — каза той. — Там, където напуска сянката на долината, откъм изток се издига зелен хълм. Ограден е с ров, могъща стена и остра ограда. Отвътре се подават покриви на къщи, а в средата, върху зелена тераса се извисява огромен човешки дворец. И ако не ме лъжат очите, покривът му е златен. Надалеч огрява блясъкът му. Златни са и колоните край портата. Там са застанали мъже в искрящи ризници, но всички останали още спят по къщите.
— Едорас се нарича този град — каза Гандалф, — а онзи златен замък е Медуселд. Там живее Теоден, син на Тенгел, крал на Роханските предели. Дойдохме с изгрева. Сега можем ясно да видим пътя си. Но ще трябва да яздим по-предпазливо — войната чука на прага и Рохиримите, Повелители на конете, не спят, макар отдалеч да изглеждат заспали. Не докосвайте оръжието, не изричайте надменни слова, докато не се изправим пред трона на Теоден — това ви съветвам.
Разливаше се светло, ясно утро и птиците пееха, когато пътниците стигнаха до потока. Той бързо се лееше към равнината и отвъд подножието на хълмовете завиваше в широка дъга на изток, за да се влее в далечния, обрасъл с тръстики Ентомил. Земите тук бяха зелени — безброй върби растяха из влажните ливади и по тревистите речни брегове. Из южните области те вече усещаха наближаващата пролет и протягаха дълги пръсти със зачервени връхчета. Нагоре по течението между два ниски бряга имаше брод, дълбоко утъпкан от минаващите коне. Пътешествениците пресякоха и излязоха на широк коларски път, водещ към възвишенията.