Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
В подножието на оградения хълм пътят навлизаше в сянката на високи зелени могили. По западните им склонове тревата белееше, сякаш наръсена със сняг — дребни цветчета бяха нацъфтели там като безброй звезди сред зеленината.
— Вижте! — каза Гандалф. — Колко красиви са тия ясни очи сред тревата. Вечен спомен, симбелмине ги наричат хората по този край, защото цъфтят през всички сезони и растат само там, където мъртвите намират покой. Гледайте! Стигнахме до величавите могили, в които спят прадедите на Теоден.
— Седем могили отляво и девет отдясно — каза Арагорн. — Много поколения са отминали, откакто е изграден златният дворец.
— Петстотин пъти се рониха оттогава червени листи в моя роден Мраколес — каза Леголас, — ала за нас това изглежда само кратък миг.
— Но на конниците от Пределите им се струва толкова отдавна — добави Арагорн, — че само песните носят спомена за изграждането на този дворец, а годините преди него се губят в мъглите на времето. Сега наричат тия земи свой роден край, а езикът им се е откъснал от речта на северните им братя.
И той запя тихо и бавно на някакъв незнаен за елфа и джуджето език; и все пак те се заслушаха, защото в мелодията имаше скрита мощ.
— Това, предполагам, е езикът на Рохиримите — каза Леголас, — защото прилича на тия земи — на места богат и необятен, другаде твърд и суров като планините. Но не мога да отгатна какво означава, освен че е изпълнен със скръбта на простосмъртните.
— Ето какво гласи на Общия език — каза Арагорн, — доколкото мога да го преведа.
Тъй е говорил в древни времена отдавна забравен рохански певец, припомняйки си как снажен и красив е бил Еорл Млади, който препуснал насам откъм Севера; крилати били нозете на неговия жребец Фелароф, бащата на конете.
С тия думи пътниците отминаха безмълвните могили. Следвайки криволичещия път по зелените плещи на хълмовете, най-сетне стигнаха до брулените от вятъра мощни стени и до портите на Едорас.
Насядалите там мъже в лъскави ризници мигом скочиха на крака и преградиха пътя с копията си.
— Стойте, незнайни нам странници! — викнаха те на езика на Ездитните предели и запитаха за имената и целта на чужденците В очите им блестеше удивление, но не и дружелюбност, а към Гандалф се вгледаха мрачно.
— Добре разбирам речта ви — отвърна той на същия език, — ала малцина чужденци биха я проумели. Ако очаквате отговор, защо тогава не говорите на Общия език, както е обичайно из Запада?
— Крал Теоден повели през тия порти да минава само онзи, който е приятел и познава нашия език — отвърна един от стражите. — В дни на рат тук никой не е желан гост освен нашите сънародници и ония, що са дошли от Мундбург в страната Гондор. Кои сте вие, че идвате нехайно през степта в тъй необичайно облекло и яздите коне като нашите? Отдавна стоим на стража тук и ви гледахме отдалече. Никога не сме виждали тъй странни ездачи и тъй величав кон като този, който те носи. Той е от Меарасите, стига някаква магия да не е заблудила очите ни. Кажи, не сте ли магьосници, съгледвачи на Саруман или сътворени от него видения? Говори сега, без да се бавиш!
— Не сме видения — каза Арагорн — и очите не ви лъжат. Наистина яздим ваши коне, както сигурно сте разбрали още преди да запитате. Но конекрадец рядко се завръща към конюшнята. Ето Азуфел и Арод, с които само преди два дни ни услужи Еомер, Трети воевода на Пределите. Сега ги водим обратно, както му обещахме. Нима Еомер не се е завърнал да предупреди за идването ни?
Смут замъгли погледа на стражника.
— За Еомер нищо не мога да кажа — отвърна той. — Ако говорите истината, Теоден несъмнено ще да е чул за вас. Може идването ви да не е било съвсем неочаквано. Само преди две нощи Змийския език дойде да ни каже, че Теоден повелява ни един чужденец да не мине през тия врати.
— Змийския език? — повтори Гандалф, пронизвайки стражника с поглед. — Ни дума повече! Нямам работа със Змийския език, а с Владетеля на Пределите. Бързам. Няма ли да отидеш, или да пратиш някого с вестта, че сме дошли?
Той втренчи поглед към войника и очите му просветнаха изпод гъстите вежди.
— Да, ще отида — бавно отговори пазачът. — Но чии имена да съобщя? И какво да кажа за теб? Стар и морен изглеждаш сега, ала ми се чини, че отвътре си суров и безпощаден.