Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Че какво? — запита Леголас. — Би ли желал да ти разкаже открито за идната гибел?
— Да, ако няма що друго да ми каже.
— Какво, какво? — прошепна Гандалф и отвори очи. — Да, мисля, се досещам що могат да значат словата й. Прости ми, Гимли! За кой ли път вече размишлявах над вестите. Разбира се, че прати думи и за теб и те не са нито мрачни, нито печални. „На Гимли, син на Глоин — каза тя, — предай поздрав от неговата Владетелка. Носителю на къдрицата, където и да отидеш, мислите ми ще са с теб. Но избирай добре срещу кое дърво ще надигнеш секирата!“
— В щастлив час се завръщаш при нас, Гандалф — викна джуджето и заподскача с гръмка песен на някакъв странен джуджешки език. — Хайде, хайде! — изкрещя той, размахвайки секирата. — Щом главата на Гандалф вече е неприкосновена, дайте да намерим някоя друга, подходяща за цепене!
— Не ще се наложи да дириш далече — каза Гандалф и се надигна от камъка. — Хайде! Изтече времето, отредено за дружеска среща подир раздялата. Сега е нужна бързина.
Той пак се омота в стария дрипав плащ и поведе другарите си. Бързо се спуснаха от високата площадка и отново пресякоха гората по брега на Ентомил. Не изрекоха нито дума, докато не стъпиха на тревата отвъд зеления свод на Ветроклин. От конете нямаше и следа.
— Не са се завърнали — каза Леголас. — Тежък път ни чака.
— Аз няма да вървя пеш. Времето напредва — каза Гандалф. Той вдигна глава и протяжно изсвири с уста. Звукът бе тъй ясен и остър, че тримата се смаяха, чувайки подобна мелодия от старите брадати устни. Изсвири трикратно, сетне им се стори, че с източния вятър откъм равнините се носи далечно и глухо конско цвилене. Зачакаха, изпълнени с удивление. Не след дълго долетя тропот на копита — отначало само лека тръпка в земята, доловима единствено за Арагорн, който се бе изпънал на тревата, сетне все по-гръмко и ясно отекнаха бързите удари.
— Конят не е сам — каза Арагорн.
— Разбира се — отвърна Гандалф. — Тежички сме за един кон.
— Три са — каза Леголас, отправил поглед към равнината. — Вижте как препускат! Ето Азуфел, ето и моя приятел Арод до него!
Но още един се носи край тях — огромен кон. Никога не съм виждал такъв.
— Няма и да видиш — каза Гандалф. — Това е Сенкогрив. Той е предводител на Меарасите, властелин сред конете, и дори Теоден, кралят на Рохан, не е виждал по-съвършен жребец. Нима не лъщи като сребро, не препуска ли плавно като поток? За мене идва — конят на Белия конник. Заедно потегляме на бой.
Още преди старият вълшебник да довърши думите си, огромният жребец се зададе с мощни крачки по склона; козината му блестеше, гривата му се вееше от бързия бяг. Не след дълго дотичаха и другите два. Щом зърна Гандалф, Сенкогрив забави ход и гръмко изцвили, после леко изприпка напред, приведе гордата си глава и притисна ноздри към шията на стареца.
— Дълъг е пътят от Ломидол, друже мой — погали го Гандалф, — но ти си умен и бърз, знаеш кога да дойдеш. А сега да препуснем двама надалеч и нека вече никога не се разделяме!
След малко другите коне дотичаха и кротко спряха край пътниците, сякаш чакаха заповеди.
— Незабавно тръгваме към Медуселд, двореца на вашия владетел Теоден — тържествено се обърна към тях Гандалф и те сведоха глави. — Времето не чака, тъй че ще ни разрешите да ви яздим, приятели. Молим ви да покажете на какво сте способни. Азуфел ще носи Арагорн, а Арод — Леголас. Гимли ще сложа пред себе си и вярвам, че Сенкогрив не ще възрази да ни носи и двамата. Ще се забавим само колкото да утолим жаждата.
— Сега разбирам част от снощната загадка — каза Леголас и леко се метна върху гърба на Арод. — Не знам от страх ли са избягали снощи, или не, ала конете са срещнали своя вожд Сенкогрив и радостно са го приветствували. Гандалф, знаеше ли, че той се навърта насам?
— Да, знаех — отвърна вълшебникът. — Отправих мисълта си към него и го помолих да бърза; вчера той бе далече на юг от тия земи. И нека отново ме понесе вихрено назад!
Гандалф пошепна нещо на Сенкогрив и конят препусна с бърза стъпка, но без да изпреварва останалите. След малко рязко свърна настрани, избра един нисък бряг, прегази реката и ги поведе право на юг през просторни голи равнини. Вятърът гонеше сиви вълни из безкрайната степ. Не се виждаше ни път, ни диря, ала Сенкогрив не спря и за миг да избере посоката.
— Сега се е насочил право към двореца на Теоден под склоновете на Белите планини — каза Гандалф. — Тъй ще спестим време. Главният северен път минава по сигурните земи покрай реката в Източен Емнет, но Сенкогрив познава всяка пътека сред блата и низини.
Час след час яздиха през пасища и речни долини. Често тревата се издигаше над коленете на ездачите и конете им сякаш плуваха в сивозелено море. Неведнъж се натъкваха на прикрити блата и просторни поляни, обрасли с острица, трептяща над влажни, коварни мочури, но Сенкогрив намираше път и останалите коне следваха дирята му. На запад слънцето бавно се търкулна от небето. Зареяли взор надалеч из необятната равнина, ездачите го видяха за миг да потъва сред тревата като червен пламък. На границата на хоризонта от двете му страни едва забележимо проблесна пурпур по плещите на планините. Сякаш дим се надигна и помрачи с кървав цвят слънчевия диск, като че светилото бе подпалило тревата, преди да се провали в земните недра.