Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Точно така. Нападението е най-добрата защита — насърчи ме Ксемериус. — Виждам, че се справяш и без мен. Значи, ще отлетя обратно към къщи да поче... ъъъ... да видя дали всичко там е наред. See you later, alligator*, xa-xa!

* „До скоро виждане, алигаторе“ — роман на Уилям Ф. Бъкли-младши от шпионската поредица за героя Блекфорд Оукс, добродушен здравеняк, който работи за ЦРУ и заради служебния си дълг посещава най-различни екзотични кътчета на света, където винаги изскача някоя задача за него; също така репликата е заглавие на популярна рокендрол песен от 1950 година, изпълнявана от Бил Хейли. — Бел. ред.

— Аз... ние... погрешна информация... — продължи със заекването си господин Марли.

Господин Уитман изцъка ядосано с език. До него адептът изглеждаше двойно по-непохватен.

— Марли, можете да излезете в обедна почивка.

— Слушам, сър. Обедна почивка, сър.

Още малко и господин Марли щеше да удари токове, отдавайки чест.

— Братовчедка ти подозира, че си се сдобила с предмет, който не ти принадлежи — обяви господин Уитман, когато адептът побърза да се отдалечи, и ме изгледа с пронизващ поглед.

Заради хубавите му кафяви очи Лесли му бе измислила прякора Катеричката, но сега, и при най-добро желание, в тях не можеше да се открие нищо миловидно или забавно, липсваше всякаква топлина, която уж бе характерна за кафявите очи. Изложено на погледа му, цялото ми желание за противоречие много бързо се сви в най-отдалечения ъгъл на съзнанието ми. Изведнъж ми се прииска господин Марли да бе останал. Споровете с него бяха много по-приятни, отколкото с господин Уитман, когото беше толкова трудно да излъжеш — вероятно това се дължеше на опита му като учител. Ала въпреки това опитах.

— Явно Шарлот се чувства малко пренебрегната — промърморих със сведен поглед. — В момента не й е лесно и може би затова си измисля неща, които отново биха й... ъъъ... осигурили внимание.

— Да, и другите са на това мнение — отвърна учителят ми замислено. — Но според мен Шарлот е личност със стабилен характер, която не се нуждае от подобно нещо. — Той сведе глава към мен, толкова близо, че можех да подуша афтършейва му. — Ако подозрението й все пак се потвърди... Е, не съм сигурен дали наистина осъзнаваш значението на постъпката ти.

Ами... значи, в това отношение явно бяхме двама. Струваше ми известно усилие отново да го погледна в очите.

— Позволено ли ми е поне да попитам за какъв предмет става въпрос? — попитах колебливо.

Господин Уитман повдигна вежда, после изненадващо се усмихна.

— Напълно е възможно да съм те подценил, Гуендолин. Обаче това не е причина ти самата да се надценяваш!

Няколко секунди се взирахме един в друг и изведнъж се почувствах много изтощена. Какъв всъщност бе смисълът от всичките тези преструвки? Ами ако просто предадях на пазителите хронографа и оставех нещата на съдбата им? Някъде в далечния край на съзнанието си чух Лесли да казва: Я се вземи в ръце, ако обичаш, но за какво бе всичко това всъщност? И без това само се лутах в неведение и не напредвах нито крачка. Господин Уитман беше прав: накрая напълно щях да се надценя и да направя нещата още по-лоши. Дори не знаех защо точно си причинявах всичкото това напрежение. Нямаше ли да е по-хубаво да се отърся от отговорността и да оставя някой друг да взема решенията?