Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Да, и малко да си побъбри с внучката от бъдещето, ако е възможно. Защото времето ми изтичаше. От мястото ми не виждах часовника, но го чувах как тиктака. И не се ли беше появило отново онова проклето чувство в стомаха ми?
— „Ана Каренина“? Толкова меланхолична книга, нали, скъпи? — Видях как слабите ръце на баба ми посегнаха към нея и отвориха произволна страница. Вероятно също като мен Лукас бе затаил дъх. — Как изобщо е възможно човек да обясни какво чувства на някой друг? Може би и аз трябва да я прочета още веднъж. Но, разбира се, с очила.
— Първо аз ще я прочета — рече Лукас категорично.
— Обаче не и тази нощ.
Тя върна книгата върху масата и се наведе към дядо ми. Не можех да видя съвсем ясно, но изглежда, двамата се прегръщаха.
— Ще дойда след няколко минути, меденке — каза Лукас, но по-добре да не го беше правил. При думата „меденке“ (Ехо? Та той говореше с лейди Ариста!) трепнах толкова силно, че ударих главата си в бюрото.
— Какво беше това? — попита баба ми строго.
— Кое?
Видях как Лукас събори с ръка „Ана Каренина“ от масата.
— Този шум!
— Нищо не чух — отвърна Лукас, но не можеше да предотврати лейди Ариста да се обърне към мен.
Буквално можех да усетя как очите над властния й нос искрят, изпълнени с подозрение.
Ами сега?
Лукас се прокашля и изрита силно книгата. Тя се плъзна по паркета към мен и се спря на половин метър от бюрото. Стомахът ми се сви, когато лейди Ариста направи крачка към мен.
— Но това е... — измърмори тя.
— Сега или никога — рече Лукас и предположих, че го каза на мен.
Решително протегнах ръка, грабнах книгата и я притиснах към гърдите ми. Баба ми тихо изписка от изненада. Но преди да е успяла да се наведе и да е погледнала под бюрото, бродираните й пантофки се размазаха пред очите ми.
Обратно в 2011 година с тупкащо сърце изпълзях изпод бюрото и отправих благодарствена молитва, че от 1993 не е било помръдвано и на сантиметър. Бедната лейди Ариста, след като бе видяла как на бюрото му бяха пораснали ръце и бе сграбчило книгата, сигурно щеше да има нужда от още едно уиски.
Докато аз се нуждаех единствено от леглото си.
Когато на втория етаж Шарлот препречи пътя ми, дори не се стреснах — сякаш сърцето ми бе решило, че за днес е преживяло достатъчно вълнения.
— Чух, че си тежко болна и трябва да пазиш леглото.
Тя включи едно фенерче и ме заслепи с ярка LED-светлина. В този момент ми хрумна, че бях забравила фенерчето на Ник някъде в 1993 година. Вероятно във вградения гардероб.
— Точно така. Явно си ме заразила. Изглежда, е болест, при която човек страда от безсъние нощем. Взех си нещо за четене. А ти какво правиш? Тренираш ли?
— Защо не? — Шарлот се приближи една крачка към мен и насочи лъча светлина към книгата ми. — „Ана Каренина“? Не е ли малко сложна за теб?
— Смяташ ли? Е, може би тогава е по-добре да си разменим книгите. Аз ще ти дам „Ана Каренина“, а ти ще ми услужиш с твоята „В сянката на вампира“.
Шарлот замълча стъписано за около три секунди. После отново ме заслепи със студената светлина на фенерчето.
— Покажи ми какво има в ковчежето, тогава може би ще успея да ти помогна да предотвратиш най-лошото, Гуени...
Я гледай ти, та тя можела да говори съвсем различно, нежно и ласкаво, почти загрижено.
Промъкнах се (със стегнати коремни мускули) покрай нея.
— Забрави, Шарлот! И стой далеч от стаята ми, ясно?
— Ако предположенията ми са верни, тогава наистина си много по-глупава, отколкото си мислех.
Гласът й отново звучеше както винаги. Въпреки че очаквах да ме спре и да ми строши глезена — най-малкото — тя ме пусна да си вървя. Само лъчът светлина на фенера й ме преследваше известно време.
Човек не може да спре времето,
но за любовта то понякога спира.
ПЪРЛ С. БЪК
Глава 7
Когато към десет часа се почука на вратата ми, се стреснах от дълбокия си сън, въпреки че вече за трети път бях събудена тази сутрин. Първият път бе в седем часа, когато майка ми искаше да провери как се чувствам („Нямаш повече температура, това показва колко е издръжлив организмът ти. Утре отново ще можеш да ходиш на училище!“). Вторият път беше четирийсет и пет минути по-късно от Лесли, която специално бе избрала обиколен път към училище, за да се отбие тук, защото посред нощ й бях изпратила един есемес.
Дори сега ме учудваше това, че есемесът не се състоеше само от несвързани срички. Практически не бях на себе си от страх, докато го пишех, и ръцете ми така силно трепереха, че едва успявах да улуча бутоните на телефона, защото единственият път до заключената ми стая минаваше през външния перваз под прозореца ми, който се намираше на около четиринайсет метра над тротоара. Идеята беше на Ксемериус — да се прехвърля през прозореца от стаята на Ник и по въпросния перваз, долепила корем към фасадата на къщата, да се придвижа до моя прозорец. Той самият не допринесе с нищо към успеха на мисията, освен с крясъците си: „Само не поглеждай надолу!“ и „Мътните ме взели, ама че е високо!“.