Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Брайър гледаше как Тамос се навежда и доближава запалена клечка до хартиената тръба, която беше забил в пръстта.

Стрелците ги очакваха, но не бяха достатъчно, за да спрат атаката на бронираната му кавалерия. Ако красиянците бяха разположили много войници на върха, щяха да ги включат в битката. Но те оставиха мъжете на хълма да умрат.

Фитилът пламна и фойерверкът излетя със свистене, оставяйки след себе си червена огнена следа. Брайър го следеше с ококорени очи. Майка му приготвяше такива за празниците, но за неща като тези само беше чувал. От юг и изток излетяха други фойерверки, които даваха сигнал, че силите са готови за нападение.

– Красиви са – каза момчето.

– Лийша Пейпър ги направи за едно друго Новолуние. – Гласът на Тамос звучеше глухо, тъжно. – Виждал съм много несполучливи фойерверки, но не и нейните. Никога нейните.

Той допря два пръста до спойката на нагръдника си, сякаш искаше да се убеди, че нещо е там.

– Чудя се какво ли ще си помисли билкарката – обади се Самент, – ако знае, че фойерверките ѝ дават сигнал за началото на такова кръвопролитие.

Тамос се обърна към него с пламтящ поглед, но от ниското прозвуча рог, който привлече вниманието и на двамата мъже. Графът си пое дълбоко дъх и когато го изпусна, сякаш се смали. Пъхна крак в стремето и се метна на седлото.

– Вече е късно да се притесняваме какво ще си помислят жените. – Той вдигна копието си. – Стрелци! Убивайте всичко, което се движи по доковете, докато корабите не влязат в пристанището. Не чакайте заповед!

Брайър изтича до една от големите скали край пътя, изкатери се бързо върху нея и се просна по корем върху камъка, за да наб­людава приближаващите се сили.

– Какво виждаш? – попита Тамос.

Възвишението на Колан представляваше оголена от трите си страни скала, към върха на която водеше каменист път.

– Твърде много шубраци, за да стрелят – каза момчето. – Напредват пеша. Стрелците остават отзад.

– За да запазят силите си за завладяването на хълма – каза Тамос. – Ако успеят, ще засипят доковете със стрели, докато лактънците слизат на брега.

Брайър се накани да се спусне долу, но Тамос го възпря.

– Остани тук, Брайър. Това е войнишка работа.

– Моят дом – изръмжа Брайър. – И моята война.

Тамос кимна.

– Но ти се биеш по начин, по който другите не могат, Брайър. Само ти можеш да се измъкнеш от този хълм и да съобщиш на другите какво става тук. – Той бръкна в бронята си и извади сгънат лист хартия. – Само ти можеш да отнесеш това на Лийша, ако не оцелея тази нощ.

Гърлото на Брайър се сви, когато взе хартията. Той харесваше графа, но шарумите, които идваха, бяха много.

Твърде много.

Тамос нададе силен вик, смушка кобилата си и поведе отряда си надолу по пътя.

Наблюдавайки тежките коне, Брайър усети прилив на надежда. Беше очаквал, че конниците ще забавят ход, когато достигнат копията на шарумите, но Дървените войници и техните коне носеха лека дървена броня, която беше подсилена със защитен лак. Те отблъскваха вражеските копия настрани, докато гигантските мус­танги тъпчеха мъжете като трева, оставяйки след себе си само кървави трупове.

Но когато достигнаха подножието на хълма, красиянците подпалиха големи бурета с масло и към небето се устремиха гигантски пламъци. Когато конете се появиха в полезрението на вражеските стрелци, големи огледала уловиха и отразиха светлината. Шарумите започнаха да стрелят по приближаващите се воини, без да се интересуват, че сред тях има и от техните хора.

Стрелите започнаха да намират пролуки и слабости в бронята на Дървените войници. Мъже крещяха и коне цвилеха от болка, докато вражеските бойци се втурнаха да ги обградят на равния терен.

Тамос даде знак и кавалерията му направи рязък завой, като ято птици, устремявайки се към възвишенията.

Това беше временна отсрочка, но шарумите бързо напредваха и все повече воини заливаха хълма. В светлината на огньовете Брайър можеше да види, че робите им не са черни или кафяви, а зелени.