Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Абан се облегна на патерицата си до прозореца на крайбрежната си къща и се загледа в тъмнината. Работната му стая заемаше целия горен етаж и имаше прозорци на четирите стени, осигурявайки му гледка във всички посоки.

Наблизо стоеше Безухия, но въпреки това Абан беше неспокоен. Великанът беше по-силен от всички, които кхафитът бе познавал, и беше на път да стане майстор на шарусахк, но присъствието му не действаше толкова успокояващо, колкото това на Керан. Офицерът нямаше равен в боя и беше уважаван от всички, винаги готов – дори нетърпелив – да даде съвет или да обърне внимание на Абан, ако той се канеше да извърши нещо глупаво.

Изненадващо бе колко зависим беше станал от строевия офицер, мъж, когото някога бе мразил с всеки нерв в тялото си. Мъж, който беше блъснал Абан от стената на Лабиринта на нивото, гъмжащо от демони, само защото не бе успял да сгъне мрежата както трябва.

Като търговец, Абан го разбираше много добре. Той представ­ляваше спънка за частта си и застрашаваше останалите шаруми с некомпетентността си. Натрупваше дълг, без да намира начин да го изплати, също като кокошка, която не можеше да снася яйца. От гледна точка на Керан по-добре щеше да е мъртъв.

Но Абан имаше други умения, които го бяха направили безценен за Шар’Дама Ка – и за синовете му. Негов беше планът, който щяха да изпълнят тази вечер. Ако постигнеха победа, Джаян щеше да си присвои славата, а участието на Абан щеше да бъде заличено от историята. Ако се проваляха, животът на Абан нямаше да струва повече от прахоляка по сандалите му.

Керан беше нужен отвън, в мрака.

Наблизо нервно крачеше дама Кхеват; възрастният мъж беше също тъй неспокоен. Само Асави, която беше коленичила на пода до искрящо бялата си гадателска кърпа, излъчваше спокойствие. Тя наблюдаваше хладнокръвно мъжете, докато отпиваше от чая си.

През деня красиянците се бяха постарали да се държат така, сякаш не се случва нищо необичайно. Кхеват проведе молитвите преди Новолуние, докато воините прекараха деня в ядене, почивка и плътски удоволствия. Много от шарумите бяха довели семейс­твата си, за да помагат при поддръжката на града, други си бяха взели зеленоземски невести, след като градът беше оплячкосан.

Но когато се събраха за Алагай’шарак, както винаги по Новолуние, те не поеха по обичайната пътека, за да прочистят градските заграждения от демони, а тръгнаха, невидими в черните си роби, към местата, където щяха да устроят засади на идващите чини.

– Когато огънят изпищи три пъти в небето, трябва да нападнете – бе казала сутринта Асави на Джаян, след като разчете шарките на заровете си.

Силата на алагай хора отново се прояви, когато една огнена линия разсече небето със силен писък, който отекна на километри.

Чинският фойерверк беше последван от втори, от повърхността на езерото. Третият запали небето на юг, където Шару беше отвел своите дал’шаруми.

В далечината се чу Рогът на шарак и Абан потръпна. За добро или за зло, битката беше започнала.

В този момент пламнаха снарядите в прашките на десетината лактънски кораба, движещи се бързо през плитчините. Групите мендинги веднага се хванаха за работа, но все още изчисляваха разстоянието, когато огнените арки започнаха да прорязват небето. Кхеват се спря до прозореца, за да наблюдава летящите снаряди, а на обикновено безизразното му лице се беше изписало безпокойство.

Абан гледаше безучастно. Неговите инженери и защитници бяха обезопасили сградата, вграждайки в стените трупове на алагаи, които да подхранват защитите. Груба имитация на дама’тингската хора магия, но все пак достатъчно ефективна. Големите скални късове щяха да отскачат от стените като малки речни камъчета и никакъв огън нямаше да може да ги докосне. Дори пушекът щеше да се превърне в свеж бриз, преди да бъде отнесен настрани. Даже целият град да се превърнеше в руини, неговият склад щеше да остане непокътнат.

Не беше успял дори да се наслади на мисълта, когато лактънците се опитаха да я превърнат в действителност. Досега се бяха ограничавали в обстрел на доковете и брега, но тази вечер снарядите достигаха навътре в сушата, поразяваха сградите и палеха пожари из целия град.

– Първата нощ от Новолунието – изръмжа Кхеват, – а те изгарят жени и деца.

– Напълно нормално – отвърна Абан. – Ние не зачетохме техния свещен ден на първия сняг, когато превзехме града, и видях какво направиха шарумите с техните жени и деца.

– Чински жени и деца – каза Кхеват. – Неверници, до които не достига светлината на Еверам.

Абан сви рамене.

– Може би. Във всеки случай са глупаци, ако смятат, че ще спечелят, като ни нападат по Новолуние.

Кхеват изсумтя.

– Дори някак си да успеят да спечелят битката, дамаджите няма да стоят със скръстени ръце. Те ще съберат всички воини в Дара на Еверам и ще избият по хиляда чини за всеки изгубен шарум.