Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
През време на раздялата си с него и при тоя прилив на любов, който изпитваше през цялото това време, тя си го представяше четиригодишно момче, каквото най-много го обичаше. Сега той не беше дори такъв, какъвто бе го оставила; далеч бе надхвърлил четиригодишната възраст, бе пораснал и отслабнал. Какво е това? Колко е отслабнало лицето му, колко е къса косата му! Колко са му дълги ръцете! Колко се е променил, откак го бе оставила! Но това беше той — същата форма на главата, неговите устни, меката шийка и широките му раменца.
— Серьожа! — повтори тя над самото ухо на детето. Той отново се изправи на лакътя си, обърна насам-натам чорлавата си глава, сякаш търсеше нещо, и отвори очи. Тихо и въпросително гледа няколко секунди застаналата неподвижно пред него майка, след това изведнъж блажено се усмихна и като затвори отново слепващите се очи, търкулна се, но не назад, а към нея, към ръцете й.
— Серьожа! Милото ми момче! — рече тя, като се задъхваше и прегръщаше пълничкото му тяло.
— Мамо! — каза той, като се въртеше в ръцете и, за да може да се докосне до тях с различни места на тялото си.
Сънливо усмихнат, с все още затворени очи, той се пусна от таблата на кревата и с пълничките си ръчички се хвана за раменете й, долепи се до нея, като я облъхна с оная мила сънна миризма и топлина, каквато излъчват само децата, и започна да търка лицето си о шията и раменете й.
— Аз знаех — каза той, като отвори очи. — Днес е рожденият ми ден. Аз знаех, че ще дойдеш. Ей сега ще стана.
И като казваше това, той заспиваше.
Ана жадно го гледаше; тя виждаше как в нейно отсъствие той бе пораснал и бе се променил. Тя хем познаваше, хем не можеше да познае голите му, толкова удължени сега крака, които се подаваха от одеялото, познаваше тия отслабнали бузи, тия подстригани къси къдри на тила му, по който така често го целуваше. Опипваше всичко това и не можеше да каже нищо; сълзите я задушаваха.
— Но защо плачеш, мамо? — каза той, като се събуди напълно. — Мамо, защо плачеш? — викна той с плачлив глас.
— Аз ли? Няма да плача… Аз плача от радост. Толкова отдавна не съм те виждала! Няма да плача, няма — каза тя, като гълташе сълзите си и се обръщаше настрана. — Но време е да се обличаш — прибави тя, като се съвзе, помълча и без да пусне ръцете му, седна до кревата на един стол, на който бяха приготвени дрехите му.
— Как се обличаш без мене? Как… — искаше тя да заприказва просто и весело, но не можа и отново се извърна.
— Не се мия със студена вода, татко не дава. Ами ти видя ли Василий Лукич? Той ще дойде. Но ти си седнала върху дрехите ми! — И Серьожа се разсмя.
Тя го погледна и се усмихна.
— Мамо, душичке, миличка! — развика се той, като се хвърли пак към нея и я запрегръща. Сякаш едва сега, когато видя усмивката й, той разбра ясно какво бе се случило. — Това не трябва — каза той и свали шапката и.
И сякаш защото я видя отново без шапка, той пак се хвърли да я целува.
— Но какво си мислил за мене? Да не би да си мислил, че съм умряла?
— Никога не съм вярвал.
— Не си ли вярвал, приятелю?
— Аз знаех, знаех! — повтаряше той любимата си фраза и като улови ръката й, която милваше косите му, започна да притиска дланта й до устата си и да я целува.
XXX
В това време Василий Лукич, който отначало не разбираше коя е тая дама, след като научи от разговора, че това е същата оная майка, която бе оставила мъжа си и която той не познаваше, понеже бе постъпил в къщата след нейното напущане, се колебаеше дали да влезе, или не, или да съобщи на Алексей Александрович. Но като размисли най-после, че неговата длъжност е да вдига Серьожа в определен час и че поради това не му е работа да знае кой е там, майката или някой друг, а трябва да изпълнява длъжността си, той се облече, пристъпи до вратата и я отвори.
Но милувките на майката и сина, гласовете им и онова, което си приказваха — всичко това го накара да промени намерението си. Той поклати глава, въздъхна и затвори вратата. „Ще почакам още десет минути“ — каза си той, като се изкашля и избърса сълзите си.
В това време между прислугата на къщата бе настъпило силно вълнение. Всички бяха научили, че е дошла господарката и че Капитонич я пуснал, и че сега тя е в детската стая, а пък господарят винаги в девет часа се отбива в детската стая и всички разбираха, че срещата между съпрузите е неудобна и че трябва да й се попречи. Корней, камериерът, беше слязъл в стаята на вратаря, разпитваше кой и как я е пуснал и след като научи, че я посрещнал и въвел Капитонич, се караше на стареца. Вратарят упорито мълчеше, но когато Корней му каза, че за тая работа заслужава да го изпъдят, Капитонич подскочи към него и размахал ръце пред лицето на Корней, заговори: