Повелител на сенките [bg]
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Тъмни съзаклятия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-208-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелител на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
До: Анабел Блекторн
Анабел,
Може и да не ме познаваш, но ние сме роднини. Името ми е Тиберий Блекторн.
Със семейството ми издирваме Черната книга. Знаем, че е у теб, защото брат ми Джулиън те е видял да я вземаш от Малкълм Фейд.
Не те виня. Малкълм Фейд не беше наш приятел. Опита се да нарани семейството ни, да ни унищожи. Той е чудовище. Работата е там, че сега се нуждаем от книгата. Нуждаем се от нея, за да спасим семейството си. Ние сме добро семейство. Би ни харесала, ако ни познаваше. Семейството ни се състои от мен — аз искам да стана детектив. Ливи, моята близначка, която умее да се фехтува, и Друзила, която обожава всичко страшно, и Тави, който обича да му четат истории. Имаме си също така Марк, който е наполовина елф. Той е страхотен готвач. Хелън, която бе изпратена в изгнание, за да пази магическите бариери, но не защото е сторила нещо нередно. И Ема, която строго погледнато не е Блекторн, но в действителност ни е като сестра.
И Джулс. Него сигурно най-много ще харесаш. Той се грижи за всички ни. Той е причината да сме добре и да сме заедно. Не мисля, че знае, че го знаем, но е така. Понякога може и да ни нарежда какво да правим, или да не ни слуша, но е готов на всичко за нас. Хората казват, че нямаме късмет, защото си нямаме родители. Но аз смятам, че те нямат късмет, защото си нямат брат като моя.
Джулиън трябваше да спре. Напрежението зад очите му заплашваше да изригне. Искаше му се да отпусне глава върху масата и да избухне в немъжествени, неподобаващи му сълзи… за момчето, което бе някога, уплашено и ужасено, и едва дванайсетгодишно, което гледаше по-малките си братя и сестри и си мислеше: Сега те са мои.
За тях, за вярата им в него, за очакването им обичта му да бъде безрезервна и че самият той няма нужда да чуе в отговор, че го обичат, защото то се разбираше от само себе си. Тай мислеше всичко това за него и вероятно смяташе, че то е очевидно. Ала Джулиън никога не се бе досетил.
Заповяда си да запази мълчание, накара лицето си да остане безизразно. Сложи писмото върху масата, така че да не се вижда, че ръката му трепери. От написаното оставаше съвсем малко.
Не си мисли, че те моля да ни направиш услуга, без нищо в замяна. Джулиън може да ти помогне. Той може да помогне на всички. Едва ли искаш все да бягаш и да се криеш. Знам какво се е случило с теб, какво са сторили Клейвът и Съветът. Сега нещата са различни. Позволи ни да ти обясним. Позволи ни да ти покажем, че не е нужно да бъдеш заточена или сама. Не е нужно да ни дадеш книгата. Искаме просто да помогнем.
Ще бъдем в Лондонския институт. Когато и да дойдеш, ще бъдеш добре дошла.
Твой,
Тиберий Нерон Блекторн
— Откъде знае какво се е случило с мен? — Не звучеше ядосана, единствено любопитна. — Какво ми причиниха инквизиторът и останалите?
Джулиън се изправи и отиде до етажерката, върху която почиваше кристалът алития. Отнесе го до масата и го подаде на Анабел.
— Тай го откри в Блекторн хол. Това са нечии спомени за твоите… изпитания… в Залата на Съвета.
Анабел доближи кристала до очите си. Джулиън никога досега не бе виждал изражението на някой, погледнал в кристал алития. Очите й се разшириха, движейки се напред-назад, докато следяха сцената, разиграваща се пред нея. Бузите й пламнаха, устните й затрепериха. Ръката й заигра конвулсивно и тя запрати кристала далеч от себе си; той се удари в масата, вдлъбвайки дървото, без да се счупи.
— О, господи, никаква милост ли няма? — попита глухо. — Никога ли няма да има милост и забрава?
— Не и докато тази несправедливост не бъде поправена. — Сърцето на Джулиън думкаше в гърдите му, но той знаеше, че външно не показва никакви признаци на вълнение. — Винаги ще боли, докато не ти платят за онова, което са ти причинили.
Анабел вдигна очи към неговите.
— Какво искаш да кажеш?
— Ела с мен в Идрис. Дай показания пред Съвета. А аз ще се погрижа да получиш справедливост.
Анабел пребледня и се олюля лекичко. Джулиън се понадигна от стола. Посегна към нея… и спря — може би не искаше да я докосват.
Пък и у него имаше част, която не искаше да я докосва. Беше я видял, докато все още беше скелет, който единствено крехка паяжина от пожълтяла кожа и сухожилия задържаше да не се разпадне. Сега тя изглеждаше истинска и солидна, и жива, но Джулиън имаше чувството, че ръката му ще премине през кожата й и ще докосне ронещите се кости отдолу.