Повелител на сенките [bg]
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Тъмни съзаклятия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-208-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелител на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
— Не знам — отвърна Джулиън. — Ще разбера, когато говоря с нея.
— Толкова много са я лъгали — каза Ема. — Недей да й обещаваш нещо, което не бихме могли да й дадем.
Джулиън я целуна по челото. Устните му се раздвижиха до кожата й, гласът му беше толкова тих, че никой, който не го познаваше така добре, както Ема, не би могъл да го разбере.
— Ще направя онова, което трябва да се направи.
Ема знаеше, че наистина го мисли. Нямаше какво повече да се каже и тя го проследи с тревожни очи, докато той се отправяше към библиотеката.
Кит беше в стаята си и събираше оскъдните си вещи, когато Ливи влезе. Беше се облякла за пътуването до Идрис — дълга черна пола и бяла риза с кръгла яка. Пуснатата й коса бе разпиляна по гърба й.
Тя погледна към Тай, който седеше върху леглото на Кит.
Двамата бяха обсъждали Идрис и онова, което Тай си спомняше от него.
— Не прилича на никое друго място — беше казал той на Кит, — но когато пристигнеш, ще се почувстваш така, сякаш си идвал и преди.
— Тай-Тай — рече Ливи. — Бриджет каза, че можеш да вземеш една от старите книги за Шерлок Холмс от библиотеката и да я задържиш.
Тай грейна.
— Коя?
— Която поискаш. Ти избираш. Само че побързай — ще тръгнем възможно най-скоро, така каза Магнус.
Тай се втурна към вратата, а после, спомнил си сякаш за Кит, се обърна.
— Можем да поговорим още по-късно — предложи и изхвръкна навън.
— Само една книга! Една! — извика Ливи след него през смях. — Ау! — Тя посегна към нещо на тила си и сбърчи подразнено лице. — Закачил се е в косата ми…
Кит посегна, за да отплете тънката златна верижка. От нея висеше златен медальон и целуваше ямичката на шията й. Толкова отблизо, Ливи миришеше на портокалов цвят.
Лицата им бяха на сантиметри, бледата извивка на устата й беше съвсем близо до неговата. Устните й бяха светло-розови. Объркване се надигна у Кит.
Ливи обаче поклати глава.
— Не бива, Кит. Никакви целувки повече. Искам да кажа, така или иначе го направихме само веднъж. Не мисля, че ни е било писано.
Верижката се освободи и Кит побърза да отдръпне ръцете си, объркан.
— Защо? Да не би да направих нещо не както трябва?
— Ни най-малко. — Ливи го погледна за миг със своите мъдри, сериозни очи; у Ливи имаше едно тихо щастие, което го привличаше, макар и не по романтичен начин. Беше права и той го знаеше. — Всичко е наред. Тай дори подхвърли, че според него трябва да станем парабатай, след като всичко това се оправи. — Лицето й грееше. — Надявам се, че ще дойдеш на церемонията. И винаги ще бъдеш мой приятел, нали?
— Разбира се — отвърна Кит и едва по-късно осъзна, че бе казала мой приятел, не наш, неин и на Тай. В този миг обаче изпитваше само облекчение, че не се чувства наранен или подразнен от решението й. Вместо това изпитваше приятно очакване — да приключат със заседанието на Съвета и да се приберат у дома, в Лос Анджелис, където би могъл да започне подготовката си, а близнаците можеха да му помагат с по-трудните части. — Приятели завинаги.
Джулиън усети как стомахът му се сви леко, докато прекрачваше прага на библиотеката. Част от него почти очакваше Анабел да е изчезнала или да се рее около купчините книги, като дългокос призрак в някой филм на ужасите. Беше гледал един, в който призракът на някакво момиче беше изпълзял от кладенец, бледото му лице беше скрито зад пелена от мокра, черна коса. От спомена и до днес го побиваха тръпки.
Библиотеката беше добре осветена от редица зелени настолни лампи. Анабел седеше край най-дългата маса, с Черната книга зад себе си, сплела пръсти в скута си. Косата й бе дълга и тъмна, и закриваше отчасти лицето й, но не беше мокра, а в Анабел нямаше нищо очевидно зловещо. Тя изглеждаше… обикновена.
Джулиън се настани срещу нея. Магнус трябва да й беше донесъл дрехи от раклите на Института: сега тя бе облечена в простичка синя рокля, ръкавите на която й бяха малко къси. Джулс предположи, че трябва да е била на около двайсет години, когато бе умряла.
— Онова беше страшен номер — отбеляза той, — с бележката в църквата. И демона.
— Не очаквах да изгориш църквата. — Акцентът й се долавяше силно, странният начин, по който говореше, беше остарял отдавна. — Изненада ме.
— Ти също ме изненада като дойде тук. И заяви, че ще говориш единствено с мен. Мислех си, че дори не ме харесваш.
— Дойдох заради това. — Анабел извади сгънатия лист хартия от книгата и му го подаде. Пръстите й бяха дълги, ставите им — странно разкривени. Доказателство, даде си сметка Джулиън, че пръстите й бяха чупени, повече от веднъж, и костите бяха зараснали накриво. Видимите останки от изтезания. Усети, че му се повдига мъничко, докато поемаше писмото и го отваряше.