Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Сетне, изпил до капка ободряващата течност, той се упътва нагоре но стълбите. Колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-уверени стават стъпките му, и той се насочва не към собствената си спалня, а към стаята на Агнес.
Бог му е свидетел, до гуша му е дошло от хорските превземки и увъртания. Крайно време е да се сдобие със син.
В малките часове на нощта Хенри седи пред камината и хвърля в пламъците всичко, което е писал през последните десет години — всички мисли и възгледи, които се е надявал един ден да огласи от амвона на църквата, в която ще служи като свещеник.
Каква възмутително огромна купчина от надраскана с мастило хартия е натрупал! Хвърчащи листове, пликове за писма, дневници и тетрадки, подшити със здрав конец, всички изпълнени със символи от личния му шифър, които означават „необходимо е по-обширно проучване“, „наистина ли е така?“ или „по-обстойно“. И най-тъжният от всички йероглифи, който може да бъде открит в полетата на почти всеки ръкописен лист от последните три години — обърнат надолу триъгълник (символ на лисича глава), който означава: „Да се поиска мнението на госпожа Фокс“. Страница по страница, Хенри изгаря доказателствата за своята суета.
Котката мърка в краката му. Тя одобрява тази нова игра, защото благодарение на нея козината й е толкова затоплена, че сякаш всеки момент ще пламне. Въглищата не са лошо нещо, освен това горят бавно, но хартията е за предпочитане, ако само може да окуражи човека да не престава да подхранва огъня.
Сега Хенри се е заел с един дебел тефтер, изхвърлен от баща му (заедно с още дузина подобни) при едно „пролетно почистване“ на канцеларията му през 1869 година. „Не ми е приятно да се изхвърля такава качествена хартия“, каза той тогава на баща си. „Мога да ги използвам за нещо друго“. Каква суета! А какво е това? „Ликувайте и бъдете щастливи“ — така гласи надписът на корицата. Това е едно от многото заглавия, които е измислил за първото издание на своите събрани проповеди. Отново суета! С болезнено смръщване той откъсва картонените корици и хвърля всичко в пламъците.
Те се издигат още по-високо, а той се обляга в стола си и притваря очи, изчаквайки огънят да утихне. Уморен е, ужасно е уморен, и сънят го изкушава. Би заспал толкова лесно точно сега, само да не отваря очи още няколко секунди. Но не, той не бива да заспива. Трябва да унищожи всичко.
Но още преди да се заеме отново със задачата си, той се стряска така, че едва не пада от стола. Някой чука на входната врата. „Кой, по дяволите…?“ Хенри хвърля поглед към часовника над камината — точно полунощ; по това време всички почтени люде са по леглата, дори съвестните девойки, които се опитват да облекчат страданията на хората от Скай. Но чукането продължава — тихо, но настоятелно, и го примамва в тъмното антре. Ами ако нощният посетител е някой главорез, дошъл тук, за да го убие и да изнесе от къщата малкото ценни старинни вещи? И така да е — какво от това?
Застанал по чорапи зад вратата, Хенри я открехва леко и започва да се взира в тъмнината. На пътеката пред вратата, увита от глава до пети в огромно наметало с качулка, стои госпожа Фокс.
— Пуснете ме да вляза, Хенри — казва тя учтиво, като че ли в положението няма абсолютно нищо странно освен неговата несъобразителност да оставя една дама да чака навън, на студа.
Изгубил ума и дума, той отстъпва назад, тя се промъква край него в малкото антре и смъква качулката от главата си. Косата й е пусната и пада по раменете, свободна от ограниченията на гребени и игли, и е по-буйна, отколкото той е предполагал.
— Върнете се в топлата стая, глупави човече — казва тя с мек упрек, упътвайки се също натам, без да губи време за размяна на формални поздрави. — Навън е студено, а вие не сте облечен.
Той сваля поглед надолу. Не може да се отрече, че е само по нощна риза.
— Какво… какво ви води тук? — пелтечи той, докато върви по стъпките й към обляната в светлина стая. — Аз… не мога да повярвам на очите си… мислех…
Тя застава зад празното му кресло и опира ръце върху покривчицата на облегалката. Лицето й е загубило призрачната си бледност, страните й вече не са толкова хлътнали, устните й са влажни и розови.
— Те грешат, Хенри — казва тя, а гласът й е топъл и плътен, напълно излекуван от туберкулозните хрипове. — Всичко това е трагична грешка.
Той стои със зяпнала уста, ръцете му висят безпомощно край тялото, а косъмчетата по врата му са настръхнали. Писана, все още свита на кълбо край камината, му отправя поглед, изпълнен с лениво презрение, сякаш иска да каже: „Я не се превземай толкова!“