Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
И той се навежда към Шугър и я целува по бузата с благодарност — не й е ясно точно за какво.
— Ти нали… няма да му се присмиваш? — пита тя умолително и гали притеснено раменете му.
— На родния си брат? — пита той с ироничен упрек. — При това в сегашното му състояние?! Бог да пази! Аз съм въплъщение на дискретността!
— Скоро ли ще се видите? — пита тя, надявайки се, че след няколко седмици или месеци споменът за разкритията й ще се изтрие от паметта му.
— Довечера — отвръща Уилям. — Канен е на вечеря у нас.
Същата вечер, за да пропъди мрачното настроение, което неминуемо ще се възцари след пристигането на Хенри, Уилям е наредил масата за вечеря да бъде осветена с два пъти повече свещи от обичайното, и да бъде украсена с гирлянди от цветя. Оценявайки сам резултата от решението си, застанал на вратата на трапезарията, той решава, че картината излъчва непобедима жизнерадост. И въпреки че кухнята е разположена чак в подземията, за да не достигат до господарските етажи миризми на готвено, Уилям, чието обоняние е вече така изтънчено, че може да направи разлика между Lavandula delphinensis и Lavandula latifolia, долавя уханията на великолепна вечеря. Бог му е свидетел, че ще направи всичко, което е по силите му, за да пропъди потиснатата атмосфера.
Обратно на обичая си Агнес е оповестила, че ще се присъедини към двамата братя на вечеря. Дали това го тревожи? Съвсем не, убеждава се Уилям. Агнес винаги е имала слабост към Хенри, а освен това тази вечер тя е в чудесно настроение, смее се и тананика, докато надзирава прислужничките, които окачат плътните зимни завеси.
— Знам, че няма да е лесно предвид обстоятелствата, но нека се опитаме да не споменаваме госпожа Фокс, какво ще кажеш? — предлага Уилям, докато текат последните минути преди появата на Хенри.
— Мога да се престоря дори, че сезонът е още в разгара си, скъпи — Агнес му смигва с нещо, което почти наподобява кокетство, — и да не казвам каквото и да било за каквото и да било.
Хенри пристига с малко закъснение, доста притеснен, и веднага щом прислужницата отнася палтото и шапката му, мокри от дъжда, Уилям го прегръща братски през рамо и го въвежда право в трапезарията. Там пред Хенри се разкрива видение на райско изобилие: топлина, ярка светлина, всичко е отрупано с рози, салфетките са аранжирани като разперени паунови опашки, а една хубавичка нова прислужница тъкмо поставя на масата супник, пълен със златиста супа. Госпожа Ракъм вече седи на масата и му се усмихва, обгърната от цветна пъстрота и сиянието на сребърните прибори.
— Извинете… — мънка Хенри. — Аз… ъъъ…
— Сядай, Хенри, сядай — Уилям му показва стола с великодушен жест.
— Ние тук не държим на абсолютната точност.
— Колебаех се дали да дойда — отвръща Хенри, примигвайки от това необичайно дружелюбие.
— Толкова по-радостни сме, че си се решил все пак — Агнес отново го дарява със сияйната си усмивка.
Едва когато Хенри се е разположил на мястото си, пред пълната с вино чаша, блестящите порцеланови чинии, снежнобелите салфетки и свещника, които сякаш обединяват усилия, за да осветят по-ясно лицето му, Уилям забелязва колко се е занемарил брат му. Косата на Хенри има остра нужда от подстригване, но той я прибира зад ушите — само една къдрица постоянно се измъква и пада върху потното му чело. Очевидно е, че от доста време не е употребявал нито сапун, нито някакъв ароматен балсам. Погледът му слиза надолу, към дрехите на брат му, които са изпомачкани и раздърпани — като че ли е пълзял с тях по земята, или е отслабнал много — или и двете. Вратовръзката му се е изкривила и под нея се вижда една от карфиците, с които е прикрепена яката му. Карфицата блести дразнещо на светлината на свещите и Уилям изпитва желанието да се пресегне и да я нагласи. Вместо това той дава знак да започне вечерята.
Хенри гълта лъжиците патешко консоме, без дори да погледне какво има в чинията му. Вместо това той се взира с кървясалите си очи в някакво невидимо огледало, отразяващо терзанията му, което трябва да се пада вляво от рамото на брат му.
— Не е редно да ям, не бива да се тъпча така — казва той сякаш на себе си, но продължава да гълта автоматично супата. — В Шотландия има хора, които са принудени да се препитават с водорасли.
— О, но в тази супа няма никаква мазнина — казва успокоително Агнес. — Наредила съм да я оберат много внимателно.