Аленото цвете и бялото

— Убедена съм, че ще бъдеш много добър свещеник — настоява Агнес.

Хенри стисва здраво зъби, докато в чинията пред него се появява горещо бутче от задушена яребица.

— По-добър от онзи досаден доктор Крейн — допълва Агнес. Честно казано, не знам защо изобщо си правя труда да ходя на църква напоследък. Непрекъснато ме предупреждава да не върша неща, които и през ум не би ми минало да сторя…

И така, вечерята продължава, хапка след хапка, Агнес поддържа почти сама разговора (подкрепяйки се начесто с някоя и друга глътка червено вино), докато Уилям се взира с все по-нарастващ потрес в жалката фигура, в която се е превърнал брат му.

Когато изобщо намери сили да отвори уста, Хенри започва да сипе намеци за пълното безсмислие на човешките усилия, или поне на усилията, полагани от неговата нищожна личност. Гласът му трепери, понякога се превръща в едва чуто мънкане, но от време на време се извисява в горчива ярост и дори сарказъм — нещо съвсем необичайно за него. През цялото време големите му ръце не спират да режат месото на яребицата на все по-малки парченца, които после — за голямо раздразнение на брат му — той размесва със зеленчуците и оставя неизядени.

— Държиш се с мен по-мило, отколкото заслужавам — въздъхва той в отговор на поредните топли и окуражаващи думи на домакинята. — Ти и… и госпожа Фокс ме виждате в различна светлина, но аз знам, че това, което виждате, не отговаря на истината…

Агнес хвърля поглед към Уилям, блесналите й очи молят за разрешение да спомене забраненото име. Смръщеното му чело говори за подчертано несъгласие, но тя като че ли не го разбира и веднага възкликва:

— Госпожа Фокс е съвсем права, Хенри! Ти си човек, който се отличава с изключителна почтеност по въпросите на вярата — знам това! Аз имам особена интуиция по отношение на тези неща; виждам нещо като аура около главите на хората — не, не се мръщи, Уилям, вярно е! Вярата грее около тях като… като светлия кръг около газен фенер. Не, Уилям, това е самата истина — тя се привежда през масата към Хенри, гърдите й почти докосват недокоснатата храна в чинията й, надвесила лице в опасна близост с един свещник, и започва да говори с присмехулно затворнически тон: — Погледни само брат си, който стои там и отчаяно се опитва да ме накара да млъкна. Той няма капчица богобоязливост в тялото си… — тя млъква и се усмихва нежно. — Наистина, Хенри, не бива да мислиш такива ужасни неща за себе си. Ти си по-искрен християнин от всички, които познавам.

Хенри се сгърчва смутено на мястото си.

— Моля те — казва той, — храната ти сигурно изстива.

Агнес не обръща никакво внимание на забележката му — тя си е у дома и може да яде толкова малко, колкото си иска тоест наистина много малко.

— Навремето — продължава тя, — Уилям ми разказа една история. Каза ми, че като момче си присъствал на проповед, в която свещеникът изтъквал, че в наше време Бог говори на хората само чрез Светото писание, а не направо. Уилям каза, че ти толкова си се ядосал, че си започнал да постиш и дори да не спиш като древните пророци, само и само за да докажеш, че човек може да стане достоен да чуе Божието слово!