Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Небесата не са пусти, не са изпълнени с мъгли, нито дори с летящи насам-натам духове — продължава госпожа Фокс, и повдига ръце от облегалката на креслото, за да имитира превзето трепкащи крилца, размахвайки весело пръсти. — Небесата кипят от живот, и са не по-малко истински от улиците на Лондон, пълни с енергия, с жизнена енергия. Изгарям от нетърпение да видите всичко това — това ще ви отвори очите, Хенри, трябва да отворите очи!
Той примигва, дъхът му спира от съзнанието, че тя е тук, истинска, осезаема, ето болезнено познатата форма на лицето, изражението й — този неин обезоръжаващ поглед — едновременно невинен и предизвикателен, с който обикновено съпровожда най-еретичните си изявления. Колко често го е карала да се чувства така — уплашен от безгрижния й флирт с богохулството; уплашен, че възгледите й ще предизвикат гнева на висшите сили; но все пак привлечен от това, което тя му говори, и което в крайна сметка се оказва най-простата истина. Той пристъпва към нея, както го е правил толкова пъти досега — за да я предупреди, да я възпре с праволинейното си смръщване, и все пак развълнуван от копнежа да може да вижда нещата така, както ги вижда тя.
— Аз бях права, Хенри — продължава тя, докато той пристъпва към нея. — В Рая хората изпитват единствено любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.
Той се отпуска — всъщност почти пада — на стола, вдигнал очи към нея, обзет от удивление и обожание. Тя разкопчава наметалото си и го оставя да се хлъзне на пода. Голите й рамене блестят като мраморни; изящните й гърди докосват за миг облегалката на стола, когато тя се навежда, за да го целуне. Той никога не е виждал така лицето й в сънищата си; всяко косъмче по веждите й се откроява ясно, вижда порите около носа й, очите й — леко зачервени, като че ли е плакала, но вече се е успокоила. Тя поставя нежно ръка на бузата му; после плъзва пръсти под брадичката му и насочва устните му към нейните.
— Госпожо Фокс… не бих могъл за нищо на света… — опитва се да възрази Хенри, но тя като че ли чете мислите му.
— В Рая женитбата не съществува, Хенри — шепне тя, привеждайки се все по-ниско над стола му, така че косите й падат по гърдите му, той чувства влажния й дъх по челото му. — Евангелие от Марка, глава дванайсета, двайсет и пети стих.28
Тя придърпва полите на нощницата над коленете му, но той стисва леко китките й, за да й попречи да разкрие голотата му. Китките й са силни, той чувства ясно с дланите си нейния пулс, ударите на кръвта й.
— О, Хенри — казва тя с въздишка и извива леко тялото си, за да седне на страничната облегалка на стола. — Престанете да увъртате. Никой не може да спре това, което е започнало; нима не разбирате?
Така, както държи китките й в ръце, той внезапно осъзнава съществуването на някакво странно, деликатно равновесие — баланс на волята, плътта и желанието; той може да затвори тялото й, покривайки гърдите й със собствените й лакти — а може и да го разтвори, да разтвори широко ръцете й; но в крайна сметка следващото им движение ще бъде решено от нея; властта е нейна и тя ще я упражни. Той пуска ръцете й и двамата се прегръщат; макар да съзнава, че това не е вярно, той ще я вземе така, като че ли е достоен за нея; като че ли грехът все още не съществува; като че ли са двойка животни на шестия ден от Сътворението.
— Всички те са чакали, Хенри — шепне тя, — а вие сте лъв.
— Госпожо Фокс… — прошепва той с усилие и внезапно усеща, че се задушава от горещина в нощницата си. Огънят в камината е затоплил стаята така, че те не се нуждаят от дрехи — и той позволява на госпожа Фокс да го съблече, за да остане гол като нея.
— Знаеш ли, Хенри, крайно време е да започнеш да ме наричаш Емелин — шепне тя в ухото му, намира с уверена ръка мъжествеността му и я въвежда в гостоприемното място, което Бог сякаш е създал единствено, за да го приеме. Когато телата им се сливат, те започват да следват естествения им порив; той се движи дълбоко в нея, тя го притиска все по-силно, опряла буза в неговата, и понякога близва като котка челюстта му.
— Дааа… любов моя — шепне тя и притиска длани към ушите му от страх, че далечният вой на пожарна ще му попречи да последва зова й към блаженството. — Ела в мен.
Двайсет и едно
След още няколко тиктакания на часовника ще бъде двайсет и девети септември, лето Господне 1875-то. Пленница в Дома на Злото, лишена от надежда за бягство, две седмици след връхлетялата двойна трагедия — смъртта на Хенри Ракъм и неописуемото нещастие, което се случи с нея под същата демонична луна, Агнес се изправя в леглото и дръпва шнура на звънеца. Отново е текла кръв — Клара трябва да дойде веднага, да я измие и да смени превръзките.
28
„Защото, кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, а са като Ангели на небесата“. — Бел.прев.