Аленото цвете и бялото

— Ни най-малко — казва Агнес с очарователно капризен тон. — От тази солена яребица ожаднях.

И тя отпива още малко от чашата си, целувайки алената течност с устните си, подобни на розова пъпка.

— В онази гарафа има и вода, скъпа — напомня Уилям.

— Благодаря ти, скъпи — отвръща тя, но не откъсва поглед от Хенри, усмихва се и му кимва, сякаш за да каже: „Да, не се притеснявай, аз разбирам всичко, не е необходимо да премълчаваш нещо пред мен“.

— Хората разправят — подема Уилям в отчаян опит да промени темата, — че доктор Крейн щял да купи къщата, в която преди живееха онези… как им беше името?

Агнес се включва в разговора, но не за да му каже търсеното име, а с нов упрек към свещеника.

— Мразя да ходя на църква, за да ми се карат, а ти? — обръща се тя нацупено към Хенри. — За какво му е на човек да пораства и да понася всички противни разочарования на зрялата възраст, ако на всичкото отгоре не го оставят и да решава сам?

Разговорът тече все в този дух, още десетина дълги минути. През това време безмълвните прислужници влизат и отнасят празните чинии, оставяйки само червеното вино и тримата зле подбрани сътрапезници. Накрая Агнес изгубва интерес към разговора и отпуска глава към свития си лакът, така че бузата й почти докосва ръкава. Челото й бавно, но сигурно се отпуска надолу.

— Заспиваш ли, скъпа? — пита Уилям.

— Затварям очи само за миг, за да си починат — казва тя едва чуто.

— Не би ли предпочела да си полегнеш?

Той прави предложението, без да се надява, че тя ще осъзнае какво й говори; ако пък случайно го разбере, най-вероятно е да получи капризен отказ. Вместо това обаче Агнес обръща бавно лице към него, клепачите на големите й сини очи потрепват, и тя казва:

— Дааа… много ми се иска.

Учуден, Уилям незабавно отмества стола и започва да сгъва салфетката си.

— Да повикам ли Клара да те съпроводи?

Агнес незабавно изправя гръб, примигва веднъж–дваж и отправя към Уилям усмивка, изпълнена със снизхождение.

— Не ми е необходима Клара, за да си легна, глупчо — казва тя закачливо и се изправя неуверено на крака. — За какво ми е тя, за да ме носи по стълбите ли?

След което, спирайки само за миг, за да пожелае на госта „лека нощ“, госпожа Ракъм се отдръпва с елегантен жест от масата, обръща се, и почти без да залита, напуска трапезарията.

— Проклет да съм… — измънква Уилям, прекалено стъписан, за да прояви съобразителност и да пропусне богохулството. Но набожният му брат като че ли не е чул думите му.

— Тя умира, Уилям — казва Хенри, вперил отново поглед в празното пространство.

— Какво? — казва стреснато Уилям. — Малко е замаяна, защото пи повече вино, това е всичко…

— Госпожа Фокс — пояснява Хенри. От дълбините на страданието си той успява да придобие глас, с какъвто би могъл да участва в обществен дебат. — Тя умира. Умира. Животът изтича с всеки изминал ден от тялото й — пред очите ми… И скоро — може би идущата седмица, или дори утре, или вдругиден, защото не ни е дадено да знаем кога точно ще бъде, нали? — скоро аз ще похлопам на вратата на баща й, и някоя прислужница ще ме уведоми, че тя е мъртва.