Операция „Червена буря“ [bg]

— Колко?

Командирът на полка изтребители беше свален внимателно от хеликоптера с превързана през гърдите му ръка. При катапултирането от разпадащия се самолет полковникът беше изкълчил рамото си, а на всичкото отгоре и парашутът му го беше приземил върху склона на някаква планина, при което той беше изкълчил глезена си и беше получил няколко наранявания по лицето. Бяха го намерили след цели единадесет часа. Като цяло полковникът смяташе, че е извадил късмет — за глупак, който беше оставил групата си да бъде изненадана от превъзхождащ я по численост противник.

— Пет самолета са боеспособни — бе уведомен той. — От повредените можем да поправим два.

Полковникът изруга. Гневът го бе обзел въпреки морфина, който течеше по вените му.

— Хората ми?

— Намерихме шестима, включително и вас. Двама са ранени, но все още могат да летят. Останалите са в болница.

Наблизо кацна втори хеликоптер. От него слезе генералът на десантчиците и се приближи до полковника.

— Радвам се да ви видя жив.

— Благодаря, другарю генерал. Продължавате ли спасителните операции?

— Да. Отделих два хеликоптера за тази цел. Какво се случи?

— Американците започнаха нападение с тежки бомбардировачи. Ние не ги видяхме, но по смущенията разбрахме какво става. Между бомбардировачите е имало и изтребители. Бомбардировачите избягаха, когато се приближихме към тях. — Полковникът от ВВС се опита да се измъкне с чест от ситуацията, а генералът се въздържа и не го обори. Базата беше място, на което подобни неща не бяха неочаквани. МиГ-овете не можеха да си позволят да пренебрегнат американското нападение. Нямаше смисъл да наказва полковника.