Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Какво мислиш за нея, Смрад? — попита лорд Рамзи.
— Тя… — „Какъв отговор иска?“ Какво беше казало момичето преди да влязат в гората на боговете? Че всички казвали, че е хубава. Сега не беше хубава. Виждаше паяжина от тънки резки по гърба ѝ, където някой я беше бил с камшик. — Тя е красива, толкова… толкова красива.
Рамзи се усмихна с влажна усмивка.
— Надървя ли те гледката, Смрад? Изпъва ли ти се във връзките на гащите? Би ли искал да я чукаш пръв? — Изсмя се. — Принцът на Зимен хребет би трябвало да има това право, както всички лордове едно време. Първата нощ. Но ти не си лорд, нали? Само Смрад. Дори не си мъж, честно казано. — Отпи още глътка вино, после запокити чашата и тя се пръсна в стената. Червени реки потекоха по камъка. — Лейди Аря. Качвай се на леглото. На възглавниците, да, добра съпруга. Сега си разтвори краката. Да ти видим путката.
Момичето се подчини мълчаливо. Теон отстъпи към вратата. Лорд Рамзи седна до младоженката си, плъзна ръката си между бедрата ѝ, после натика два пръста в нея. Момичето изохка от болка.
— Суха си като стара кост. — Рамзи издърпа ръката си и я зашлеви през лицето. — Казаха ми, че знаеш как да задоволиш мъж. Лъжа ли беше?
— Н… не, милорд. Бях об… бучена.
Рамзи стана, светлината на огъня огря лицето му.
— Смрад, ела тука. Приготви ми я.
В първия миг той не разбра.
— Аз… искате да кажете… м’лорд, аз нямам… нямам…
— С уста — каза лорд Рамзи. — И по-бързо. Ако не е мокра, докато си смъкна дрехите, ще го отрежа тоя твой език и ще го закова на стената.
Някъде в гората на боговете изпищя гарван. Камата още беше в ръката му.
Прибра я в канията.
„Смрад, казвам се Смрад, вмирисан, римува се с хрисим.“
Преви гръб над задачата си.
Наблюдателят
— Хайде да видим тази глава — заповяда принцът му.
Арео Хота прокара ръка по гладката дръжка на бойната си брадва, вярната му жена от ясен и желязо, като през цялото време наблюдаваше. Наблюдаваше белия рицар, сир Бейлон Суан, и другите, които бяха дошли с него. Наблюдаваше Пясъчните змии, всяка на отделна маса. Наблюдаваше лордовете и дамите, слугите, стария сляп сенешал и младия майстер Майлс с копринената брада и раболепната усмивка. Застанал наполовина в светлина и наполовина в сянка, ги виждаше всичките. „Служи. Защитавай. Изпълнявай.“ Това беше задачата му.
Очите на всички останали не се откъсваха от ковчежето. Беше изваяно от абанос, със сребърни закопчалки и панти. Красива кутия, несъмнено, но много от събраните тук, в Стария дворец на Слънчево копие, можеше скоро да са мъртви в зависимост от това какво имаше в нея.
Майстер Калеот тръгна през залата към сир Бейлон Суан. Пантофите му шепнеха по пода. Дребният закръглен мъж изглеждаше великолепно в новия си халат на широки ивици сиво-кафяво и маслено орехово и тесни червени райета. Поклони се, пое ковчежето от ръцете на белия рицар и го понесе към подиума, където Доран Мартел седеше на подвижния си стол между дъщеря си Ариан и скъпата любовница на мъртвия си брат, Елария. Сто благоуханни свещи ароматизираха въздуха. Драгоценни камъни проблясваха на пръстите на лордовете и коланите и мрежичките за коса на дамите. Арео Хота беше излъскал ризницата си от медни люспи до огледален блясък, тъй че също щеше да блести на светлината на свещите.
В залата се бе възцарила тишина. „Дорн затаява дъх.“ Майстер Калеот постави кутията на пода до стола на принц Доран. Пръстите му, обикновено толкова уверени и ловки, опипаха ключалката малко колебливо. Тя щракна и той отвори капака, за да открие черепа вътре. Хота чу как някой се покашля. Единия от близнаците Цветя прошепна нещо на другия. Елария Пясък беше затворила очи и мълвеше молитва.
Сир Бейлон Суан беше стегнат като изпънат лък, забеляза капитанът на гвардията. Този нов бял рицар не беше толкова висок, нито хубав като стария, но беше с по-издути гърди, по-едър и по-мускулест. Снежнобялото му наметало бе закопчано на гърлото с два лебеда на сребърна тока. Единият беше костенобял, другият от оникс и на Арео Хота му се струваше, че се бият. Мъжът, който ги носеше, също беше боец. „Този няма да умре толкова лесно като другия. Няма да налети на брадвата ми като сир Арис. Ще застане зад щита си и ще ме принуди да го нападна.“ Стигнеше ли се до това, Хота щеше да е готов. Дългата му брадва бе достатъчно остра, за да се бръсне с нея.
Позволи си да хвърли мигновен поглед към ковчежето. Черепът лежеше върху черно кадифе, ухилен. Всички черепи се хилеха, но този изглеждаше по-щастлив от повечето. „И по-голям.“ Капитанът на гвардията никога не беше виждал по-голям череп. Челото му беше дебело и тежко, челюстта — масивна. Костта блестеше на светлината на свещите, бяла като наметалото на сир Бейлон.