Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Поставете го на пиедестала — заповяда принцът. В очите му блестяха сълзи.
Пиедесталът бе мраморна колона, с три стъпки по-висока от майстер Калеот. Дебелият дребен майстер се надигна на пръсти, но пак не можа да стигне. Арео Хота понечи да му помогне, но Обара Пясък се задвижи първа. Дори без камшика и щита си излъчваше нещо гневно и неженствено. Вместо рокля носеше мъжки бричове и дълга до прасците ленена туника, стегната на кръста с колан от медни слънца. Кафявата ѝ коса беше стегната отзад на възел. Дръпна черепа от розовите длани на майстера и го постави на мраморната колона.
— Планината не язди вече — отрони мрачно принцът.
— Дълго и трудно ли беше това умиране, сир Бейлон? — попита Тиен Пясък с тон на девица, подпитваща хубава ли е роклята ѝ.
— Няколко дни врещя, милейди — отвърна белият рицар, макар да беше ясно, че думите не го радват много. — Чувахме го из цялата Червена цитадела.
— Това притеснява ли ви, сир? — попита лейди Ним. Носеше рокля от жълта коприна, толкова тънка и ефирна, че свещите грееха през нея и се виждаше преденото злато и накитите. Толкова нескромно бе облеклото ѝ, че на белия рицар сякаш му беше неловко да гледа към нея, но Хота го одобряваше. Нимерия беше най-малко опасна, когато беше почти гола. Иначе винаги носеше десетина ножа, скрити по тялото ѝ. — Сир Грегър беше проклет звяр, всички са съгласни за това. Ако някой изобщо е заслужил да страда, това беше той.
— Може и така да е, милейди — каза Бейлон Суан, — но сир Грегър беше рицар, а един рицар би трябвало да умре с меч в ръка. Отровата е гаден и мръсен начин да се убие.
Лейди Тиен се усмихна на думите му. Роклята ѝ беше в кремаво и зелено, с дантелени дълги ръкави, толкова скромна и невинна, че всеки, който я погледнеше, можеше да я помисли за най-благочестивата девица. Арео Хота не се заблуждаваше. Меките ѝ бели длани бяха също толкова убийствени като мазолестите на Обара, ако не и повече. Наблюдаваше я внимателно, нащрек при всяко изпърхване на пръстите ѝ.
Принц Доран се намръщи.
— Така е, сир Бейлон, но лейди Ним е права. Ако някой е заслужил да умре с писъци, това беше Грегър Клегейн. Той закла добрата ми сестра, разби главата на бебето ѝ в стената. Моля се само сега да гори в някой ад, а Елия и децата ѝ да почиват в мир. Това е справедливостта, за която жадуваше Дорн. Радвам се, че доживях да я видя. Най-сетне Ланистърите доказаха верността на хвалбите си и платиха този стар кръвен данък.
Принцът остави на Рикасо, слепия си сенешал, да стане и да предложи тост:
— Лордове и дами, нека всички да пием сега за Томен, Първия с това име, крал на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, и Владетел на Седемте кралства.
Слугите вече бяха тръгнали между гостите, докато сенешалът говореше, и пълнеха чашите им. Виното беше дорнско, тъмно като кръв и сладко като мъст. Капитанът не пи. Никога не пиеше на пиршества. Принцът също не го опита. Имаше си свое вино, приготвено от майстер Майлс и добре смесено с маков сок, за да облекчи мъчителната болка в подутите му стави.
Белият рицар пи — беше въпрос на вежливост. Приятелите му — също. Също и принцеса Ариан, лейди Джордейн, лордът на Божия милост, рицарят на Лимонов лес, владетелката на Призрачен хълм… дори Елария Пясък, скъпата любовница на принц Оберин, която беше с него в Кралски чертог в деня на смъртта му. Хота обърна повече внимание на тези, които не пиха; сир Демън Пясък, лорд Тремънд Гаргалън, близнаците Фоулър, Дагос Мануди, братята Ълър от Хелхолт, Уайл от Костения път. „Има ли неприятност, би могла да започне с някого от тях.“ Дорн беше метежна и разделена земя, а властта на принц Доран над нея не беше толкова крепка, колкото можеше да е. Много от лордовете му го смятаха за слаб и щяха да подкрепят с охота една открита война с Ланистърите и момчето крал на Железния трон.
Главните сред тях бяха Пясъчните змии, незаконните дъщери на покойния брат на принца Оберин, Червената пепелянка. Три от тях бяха на пира. Доран Мартел бе най-мъдрият от принцовете и не беше работа на капитана на гвардията му да оспорва решенията му, но Арео Хота все пак се чудеше защо бе решил да освободи Обара, Нимерия и Тиен от самотните им килии в Кулата на копието.
Тиен отклони тоста на Рикасо с тихо мърморене, а лейди Ним — с махване с ръка. Обара ги остави да напълнят чашата ѝ до ръба, след което я обърна и изля червеното вино на пода. Когато едно слугинче коленичи, за да го избърше, Обара напусна залата. След малко принцеса Ариан се извини и тръгна след нея. „Обара никога не би изляла гнева си върху малката принцеса — помисли Хота. — Братовчедки са и я обича много.“