Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Пирът продължи до късно през нощта, воглаве с ухиления череп на пиедестала от черен мрамор. Бяха сервирани седем блюда в чест на седмината богове и седмината братя на Кралската гвардия. Супата бе приготвена с яйца и лимон, дългите зелени пиперки — с плънка от сирене и лук. Имаше пай с минога, скопени петлета с медена глазура, сом от дъното на Зелената кръв, толкова голям, че четирима слуги трябваше да го донесат на трапезата. След това дойде пикантна змийска яхния: парчета от седем различни вида змии, къкрили на тих огън с драконов пипер, червени портокали и капка отрова за вкус. Яхнията беше огнено люта, знаеше Хота, макар изобщо да не я опита. Последва шербет, да охлади езика. За сладкиш на всеки гост поднесоха череп от предена захар. Когато счупиха коричката, намериха вътре яйчен крем и парченца сливи и череши.
Принцеса Ариан се върна навреме за пълнените пиперки. „Моята малка принцеса“, помисли Хота, но Ариан вече беше жена. Алените коприни, които носеше, не оставяха съмнение за това. Напоследък се бе променила и в други отношения. Заговорът ѝ да коронова Мирцела беше предаден и осуетен, белият ѝ рицар бе загинал кърваво от ръката на Хота, а самата тя бе затворена в Кулата на копието, осъдена на самота и мълчание. Всичко това я беше смирило. Но имаше и още нещо, някаква тайна, която баща ѝ ѝ бе доверил, преди да я освободи от затвора. Каква беше тя, капитанът не знаеше.
Принцът бе настанил дъщеря си между себе си и белия рицар, място на висока почит. Ариана се усмихна, след като седна отново на мястото си, и прошепна нещо в ухото на сир Бейлон. Рицарят предпочете да не реагира. Ядеше малко, забеляза Хота: лъжица от супата, хапка от пиперката, крак от петлето, малко риба. Въздържа се от пая с минога и опита само лъжичка от яхнията. Дори от толкова на челото му изби пот. Хота му съчувстваше. Когато бе дошъл за първи път в Дорн, лютото ястие бе стегнало червата му на възли и беше изгорило езика му. Но това беше преди години. Сега косата му бе побеляла и можеше да яде всичко, което можеше да яде дорнец.
Когато поднесоха захарните черепи, устата на сир Бейлон се стегна и той изгледа продължително принца, за да види дали не му се подиграват. Доран Мартел не забеляза, за разлика от дъщеря му.
— Малка шега на готвача ни, сир Бейлон — каза Ариан. — Дори смъртта не е свята за един дорнец. Нали няма да ни се обидите? — Погали с пръсти ръката на белия рицар. — Надявам се, че прекарахте приятно времето си в Дорн.
— Всички бяха крайно гостоприемни, милейди.
Ариан докосна иглата, стегнала наметалото му, с биещите се лебеди.
— Винаги съм харесвала лебеди. Никоя друга птица отсам Летните острови не е толкова красива.
— Вашите пауни биха могли да го оспорят — отвърна сир Бейлон.
— Биха могли — каза Ариан. — Но пауните са суетни, горделиви същества, само се перчат с пищните си цветове. Дайте ми лебед с чистата му белота или черна красота.
Сир Бейлон кимна мълчаливо и отпи от виното си. „Този няма да се съблазни така лесно като Заклетия му брат — помисли Хота. — Сир Арис беше момче, въпреки годините си. Този е мъж, и е предпазлив.“ Капитанът трябваше само да го погледне, за да разбере, че белият рицар е неспокоен. „Това място е странно за него и не му допада.“ Хота можеше да го разбере. Дорн и на него му се беше сторил чудновато място, когато бе дошъл за първи път тук със своята принцеса, преди много години. Брадатите жреци го бяха учили на Общата реч на Вестерос, преди да го пратят, но всички дорнци говореха прекалено бързо, за да може да ги разбира. Дорнските жени бяха разгулни, дорнското вино бе горчиво, дорнската храна беше пълна с чудати люти подправки. А дорнското слънце, много по-горещо от бледото унило слънце на Норвос, грееше жарко от синьото небе ден след ден.
Пътуването на сир Бейлон беше кратко, но по свой начин изпълнено с премеждия, знаеше капитанът. Трима рицари, осем скуайъри, двайсет войници и всевъзможни ратаи и слуги го бяха придружили от Кралски чертог, но след като прехвърлиха планините и навлязоха в Дорн, напредъкът им бе забавен от многото пирове, лов и празненства във всеки замък, край който трябваше да минат. А сега, след като най-сетне бяха стигнали до Слънчево копие, нито принцеса Мирцела, нито сир Арис Оукхарт бяха тук, за да ги поздравят. „Белият рицар знае, че нещо не е наред — усещаше Хота, — но има и още нещо.“ Може би присъствието на Пясъчните змии го изнервяше. Ако беше така, то връщането на Обара в залата трябваше да е оцет в раната. Плъзна се отново на мястото си, без да каже и дума, и остана да седи там мрачна и навъсена, без да се усмихва или да говори с някого.