Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Не мога да ти отговоря, Уилям. Аз самата съм била подложена на строга образователна програма още от мига, когато съм проходила, но детството ми… — тя се присвива, защото си спомня как четеше на глас пред госпожа Кастауей, която й се присмиваше, защото бъркаше думи, чието значение не познаваше, — детството ми беше… необичайно.
— Хммм — това не е отговорът, който Уилям очакваше, затова той променя темата. — А и брат ми Хенри — от гърдите му се отронва тежка въздишка, — ми дава постоянно поводи за безпокойство.
— Така ли?
— Прекалено тежко преживява болестта на една своя приятелка.
— Каква приятелка?
— Една много… — от уважение към тежкото състояние на госпожа Фокс той се опитва да намери някое прилагателно, което да не звучи оскърбително, — много достойна жена на име Емелин Фокс. Тя беше като пътеводна звезда в Дружеството за спасение, но се разболя от туберкулоза.
Шугър се чуди дали да излъже, че не е чувала за въпросното дружество, чиито представителки се появяваха сегиз-тогиз на Силвър Стрийт — госпожа Кастауей ги приемаше любезно, дори подканяше Кейти да им посвири — а сетне ги подлагаше на такъв присмех и убийствен сарказъм, че те си тръгваха разплакани.
— Дружеството за спасение? — повтаря тя.
— Ами едно благотворително дружество. Опитват се да връщат проститутки в правия път.
— Тъй ли? — тя успява да придърпа незабелязано ризата си от пода и започва да я навлича. — И имат ли успех?
— Нямам представа — свива рамене Уилям. — Учат уличниците на занаят… да стават шивачки… такива работи. Доколкото си спомням, помощник-готвачката на лейди Бриджлоу й беше изпратена от въпросното дружество. Момичето им е страшно благодарно и много се старае, а лейди Бриджлоу твърди, че човек никога не би могъл да предположи с какво се е занимавала преди. — Шугър не може да продължи да се облича, защото Уилям е седнал върху гащите й. — Когато търсех нова прислужница за приемната, обмислих и тази възможност — продължава замислено Уилям, — но се радвам, че не се обърнах към тях. Роуз струва собственото си тегло в злато.
Шугър побутва плахо Уилям, за да измъкне гащите си, и той се подчинява. Окуражена, тя решава да рискува.
— Ами брат ти — пита тя, — и той ли е член на същото дружество?
— Не, не — казва Уилям. — Там членуват само жени.
— А може би членува в някое друго подобно дружество?
— Не… Защо питаш?
Шугър си поема дълбоко дъх — не я тревожи това, че ще злоупотреби с доверието на Каролайн, а че може да събуди предразсъдъците на Уилям.
— Имам една позната… — започва тя предпазливо, — виждам я от време на време, когато… отивам на пазара за плодове. Тя е проститутка… — като че ли Уилям се намръщи. Дали не е надценила доверието му в нея? Но вече няма друг изход, трябва да продължи. — Последния път, когато я срещнах, тя ми разказа една много странна история…
И така, Шугър преразказва историята на Каролайн за набожния кандидат-просветител, който й плащал по два шилинга, само за да си говорят. Уилям слуша търпеливо до момента, в който Шугър стига до предложението на този човек да намери на проститутката работно място в парфюмериите „Ракъм“. Тогава той ахва удивено. Когато Шугър свършва разказа си, Уилям започва да клати невярващо глава.
— Господи Боже милостиви…! — мърмори той. — Възможно ли е? Възможно ли е да е бил Хенри? Но кой друг би могъл да бъде… сега си спомням, че ме попита дали бих дал работа на една бедна жена, която не разполагала с препоръчителни писма… Боже мили… — внезапно Уилям се разсмива. — Виж го ти хитреца! Значи си е мъж като всички останали!
Шугър е обзета от угризения, макар сама да не може да прецени кого точно е предала — Хенри или Каролайн.
— О, но той дори не я докосва — допълва тя припряно.
Уилям изпръхтява развеселено, изпълнен със съжаление към лековерието на жените.
— Може би не нея, глупаче — заявява той, — и може би не точно сега. Но кой може да докаже колко проститутки посещава?
Шугър мълчи. През угризенията се прокрадва лъч на радост, защото той я нарече „глупаче“ така нежно, почти бащински!
— Кой би си помислил? — продължава да мърмори и да се киска Уилям. — Хенри, благонравният ми брат! Пресветият Хенри! Ха-ха! Знаеш ли, признавам си, че никога не съм го чувствал толкова близък, както в настоящия момент. Бог да го благослови!