Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Отново настана тишина. Азадех не беше помръднала, но лицето й беше побеляло.
— Е?
— Ако наистина има свидетели, ти също би трябвало да знаеш, че ние мирно се опитвахме да се доберем до Техеран, не бяхме въоръжени и бяхме нападнати от тълпата, и ако не бяха Чарли Петикин и Ракоци, вероятно щяхме, да сме… — Ерики за момент спря — не му убегна бързият поглед, който си размениха дамата непознати. След това още по-предизвикателно продължи. — Вероятно щяхме да сме мъртви. Не бяхме въоръжени, и Ракоци не беше. Те първи стреляха по нас.
Абдула хан също забеляза реакцията на двамата до себе си и погледна Ерики замислено.
— Ракоци? Същият, който заедно с моллата ислямски марксист и неговите хора нападнали твоята база? Съветският мюсюлманин?
— Да — отвърна Ерики и изгледа сурово двамата непознати. — Агентът на КГБ, който твърдеше, че е от Грузия, по-точно от Тбилиси.
Абдула хан хитро се усмихна:
— КГБ ли? Че ти откъде знаеш?
— Много съм ги виждал такива като него.
Нищо не се четеше в погледите на двамата непознати. На лицето на по-възрастния беше застинала приятелска усмивка, от която на Ерики му полазиха тръпки по гърба.
— А този Ракоци как е успял да се намъкне в хеликоптера? — попита ханът.
— Пленил Чарли Петикин в моята база миналата неделя. Петикин е един от нашите пилоти и беше дошъл в Табриз, за да му предам Азадех. От нашето посолство ме помолиха да им се обадя, за да проверят паспорта ми — него ден много правителства, както и нашето, бяха наредили на своите граждани, пребиваващи в Иран, без това да им е наложително, да напуснат страната — обясни Ерики, като с лекота преувеличи нещата за повече тежест. — В понеделник, когато си тръгнахте оттук, Ракоци принудил Петикин да го откара в Техеран.
Ерики разправи накратко какво се беше случило.
— Ако не беше забелязал финландското знаме на покрива, щяхме да сме трупове.
Мъжът с азиатската физиономия тихо се засмя.
— Това е щяло да бъде голяма загуба, капитан Йоконен — рече той на руски.
По-възрастният със славянските очи попита на безупречен английски: — Къде е сега този Ракоци?
— Нямам представа. Някъде в Техеран. А може ли да попитам кои сте вие?
Ерики искаше да печели време и не очакваше отговор. Опитваше се да прецени дали Ракоци е приятел или враг на тези двамата, които очевидно бяха от Съветския съюз и още по-явно — от КГБ или ГРУ, тайната полиция на въоръжените сили на СССР.
— Как беше първото му име, моля? — попита учтиво по-възрастният мъж.
— Фьодор, като унгарския революционер.
Ерики не забеляза никаква реакция от страна на възрастния и можеше да продължи да говори, обаче беше твърде разумен, за да изтърве нещо пред КГБ или ГРУ. Азадех продължаваше да коленичи на килима с вдървен гръб, неподвижна, с ръце в скута; червените й устни ярко контрастираха с бялото лице. Изведнъж той усети, че много се бои за нея.
— Признаваш ли, че си убил тези хора? — попита Абдула хан и лапна още едно парче халва.
— Признавам, че преди година убих хора, спасявайки твоя живот, Абдула хан, и…
— И твоя! — извика сърдито ханът. — Убийците щяха да застрелят и теб. Само по волята на Аллаха останахме живи и двамата.
— Аз нито съм започнал пръв схватката, нито съм я искал. — Ерики се опитваше разумно да подбира думите си, чувствуваше се несигурен и неуверен. — Убих онези двамата не по мое желание, а за да защитя дъщеря ти, моята съпруга. Бяхме в опасност.
— А, значи смяташ, че имаш право да убиваш всеки път, когато прецениш, че животът ти е в опасност?
Ерики видя как лицето на хана пламна, двамата руснаци също го наблюдаваха и той се замисли за собственото си историческо наследство и приказките на дядо си за старите времена в Северните земи, когато по земята бродели великани и джуджетата и таласъмите не били измислица. Всичко това било толкова отдавна, че земята била чиста: злото било зло, доброто — добро, а злото не можело да се крие под маска.
— Ако животът на Азадех е заплашен, или моят, готов съм да убия всекиго — каза той с равен глас.
Тримата мъже усетиха ледения дъх на думите му. Азадех се ужаси, а телохранителите, които не знаеха нито руски, нито английски, се поразмърдаха с безпокойство, усетили заканата.