Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
— И какви ги е свършило твоето надрусано говедо? Навряло се е в очите на момчето като последния новобранец. Оправяй се сега както знаеш.
Вартоломеев потрепери. Знаеше, че с този тип шега не бива, че той няма чувство за хумор и тъй като носи пагони, не одобрява неизпълнението на заповедите. Разбира се, беше прав: Костик свърши работата лошо, само че какво друго можеше да се очаква от един наркоман? Би трябвало да е наясно с кого се е обвързал. Макар че, честно казано, поръчителят изобщо не се бе обвързал с наркомана Костя, а с него — с Вартоломеев. Друг е въпросът, че той не можеше да предложи на поръчителя друг изпълнител, освен разни наркомани… Макар че не бе точно така, това беше лъжа и в момента той лъжеше самия себе си. Можеше да намери и нормален човек, но прояви алчност, тъй като за извършването на тази работа на нормалния човек можеше да се плати една сума, а на зависимия от дрогата — многократно по-малка. Зависимите от дрогата не можеха да се пазарят, тъй като пресмятаха всички пари в дози. Цяла Русия пресмяташе в долари, а те — в дози. Кажи им някаква сума и те веднага ще сметнат колко седмици или месеци ще живеят без проблеми — и ще се съгласят. Не можеха да виждат по-далеч от два-три месеца напред, не им стигаха вътрешните сили за това, достатъчно бе в момента да им е добре, а колкото до утре — това беше нещо десето поред, да не говорим за след една година — това пък изобщо нямаше защо да се обсъжда. Върху това се крепеше целият наркобизнес. На теория човек знаеше, че в крайна сметка ще деградира и ще умре, и то много бързо, преди още да е успял да се озърне. Но желанието му да изпита кеф моментално бе далеч по-силно от смътните и неприятни перспективи, за които между другото много бързо забравяше, след като поеме дозата.
Още сутринта, след телефонното обаждане на поръчителя, Вартоломеев нареди да намерят Костя и да го попитат какви ги е свършил. Поръчителят не му обясни никакви подробности по телефона и само каза, че Костя е действал неправилно и се е издал. А на Костя и през ум не му минаваше да отрича. Той беше изпаднал в състояние на пълно душевно блаженство и изобщо не можеше да разбере какво чак толкова е направил. Беше ли изпълнил задачата? Беше. Но в тази жега той ожадня, само че нямаше как да напусне поста си. И затова помоли едно хлапе, което се разхождаше наоколо. Някакви особени белези на хлапето ли? Един господ знае, дори не го огледа както трябва. Хлапето въртеше едно топче в ръката си и го правеше много сръчно, като същински фокусник. Каза, че искало да стане пианист. Защо не го е огледал ли? Ами защото цялото му внимание бе съсредоточено в колата, обектът можеше да се появи всеки момент и не биваше да се разсейва. А освен това откъде да знае, че трябва да запомни лицето му? Нямаше такава заповед. Вартоломеев не биваше да забърква Костя и вече осъзнаваше това.
— Съгласен съм — процеди той, — вината е моя. Готов съм да направя всичко, за да я изкупя.
— Правилно — кимна мрачно поръчителят. — Ето какво, уважаеми. Там е имало някакво момче на около седемнайсет години, без никакви особени белези, но твоето надрусано говедо Костя би трябвало да го помни. Момчето е въртяло в ръка червено топче и казало, че тренира пръстите си. Трябва да намериш и да укротиш това момче. Както и Костя впрочем. Разбра ли ме, Вартоломеев?
— Разбрах, разбрах. Ще го направим.
— И този път да няма грешки.
След като изпрати госта си до вратата, Вартоломеев се отпусна в креслото си, поседя малко, всмуквайки замислено от тънката черна пура, а сетне натисна бутона на интеркома. На вратата моментално се появи охранител с едра мутра.
— Намери ми бързо Витя — нареди Вартоломеев.
Охранителят излезе. Точно след четирийсет минути пред Вартоломеев стоеше Виктор — човекът, който отговаряше за подбора на пласьорите на дребно.
— Викали сте ме, Антон Фьодорович?
— Виках те. Нареди на всички, които работят по улиците, да търсят едно момче на около седемнайсет години с червено топче.
— Какво е това топче?
— Малко, с диаметър около пет сантиметра. Тренира пръстите си с него, защото иска да става пианист. Непрекъснато го върти в ръцете си. Който види момчето, веднага да тръгне след него и да разбере кое е и къде живее. Обещай им солидна премия. Час по-скоро трябва да открием този пианист, и то на всяка цена. И още нещо, Витя. Костя…
Справката от външното наблюдение на Дударев редовно се появяваше на бюрото на Коротков и ставаше все по-ясно, че работата се увеличава с всеки изминал ден. Де да можеше със същата скорост да се увеличава и работната ръка… Георгий Николаевич водеше много активен живот и се занимаваше не само с погребението на убитата си съпруга, но посещаваше и страшно много места и се срещаше със страшно много хора. А един от тях беше онзи единствен човек, когото оперативните работници искаха да заловят. Само че кой ли беше той?