Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
В кухнята влезе един от гостите. Денис знаеше, че той се казва Володя и работи заедно с майка му в завода.
— Скучно ли ти е? — попита Володя.
— Не — отвърна сдържано момчето. — Не ми е скучно.
— Можеш да си пийнеш с мен, а? Вече си голям, хайде да изпием по едно по мъжки.
— Не искам, оставете ме на мира — тросна му се Денис.
— Какво значи да те оставя на мира? — възмути се гостът. — Как разговаряш с по-възрастните? Алевтина! — изкрещя той. — Я ела тук и си озапти хлапето! Какво си позволява този келеш?
Майка му моментално изхвърча от стаята, преплитайки крака.
— Какво става тук? Денис, как се държиш?
Той се засегна, че майка му дори не се опита да разбере какво е станало, а веднага се нахвърли отгоре му с обвинения. Разбира се, всички го смятаха за лош и никой нямаше нужда от него, като че ли бе захвърлена стара кукла с откъснати крака. За майка му на първо място бяха мъжете и всекидневните й запои, а за Артьом — Каменская. А къде беше мястото на Денис?
— Я вървете всички по дяволите!
Той скочи от мястото си и изхвърча от апартамента. Излезе на улицата и тръгна бавно към кръстовището. И какво щеше да прави сега? Къде да отиде? Кой имаше нужда от него?
В гърлото му заседна буца, която му пречеше да диша и да мисли. Дори му пречеше да се движи. Още бе съвсем светло, тъй като през юни се стъмваше късно, и на Денис му се струваше, че всички минувачи виждат колко му е зле и му се присмиват, защото никой няма нужда от него и никой не го обича. Никога до този момент той не бе изпитвал такава мъка и изобщо не знаеше какво да прави. Нима наистина вече непрекъснато щеше да усеща тази тежест в сърцето си, а радостта и желанието му да живее щяха да го напуснат завинаги?
В един момент той престана да забелязва всичко наоколо, но дори не си даде сметка за това.
— Защо плачеш? — чу той нечий глас и едва в този миг осъзна, че сълзи премрежват очите му.
Опита се да избърше лицето си, но една силна ръка го стисна за китката. Денис пробва да се отскубне, но ръката не го пускаше.
— Какво искате? — изхлипа той съвсем по детски.
— Нищо. Но мога да ти помогна. Искаш ли? Дори няма да те питам кой те е обидил и защо плачеш, а просто ще направя така, че да престанеш да плачеш и отново да изпиташ радост.
Най-сетне сълзите му пресекнаха и Денис отново си възвърна способността да вижда. Пред него стоеше ужасно слаб несъразмерен младеж с очила с дебели стъкла.
— Дрога ли ще ми предложиш? — попита подозрително Денис.
Родителите на Артьом хиляди пъти ги бяха предупреждавали за такива „помагачи“, които уж подаваха ръка за помощ в труден момент, а сетне те правеха зависим от дрогата — и край. Денис много добре усвои тези уроци. Той много се страхуваше за бъдещето си, страхуваше се още от дете, когато собствената му майка даде пред очите му в сиропиталище първо по-малкия му брат, а после и сестричката му. И двамата страдаха от синдрома на Даун и Денис беше сигурен, че това е пряко следствие от начина на живот, който водеше безпътната му майка. Той всеки ден благодареше на съдбата, че се е родил по-рано, преди майка му окончателно да съсипе здравето си с пиене, и се стараеше да направи всичко възможно, за да не тръгне по нейния път. Да се учи добре, да трупа знания, да влезе в институт и да изгради живота си със собствените си ръце. Да се измъкне от този поглъщащ те безкраен кръг, в който децата на впиянчените родители растяха без надзор, не получаваха образование и също започваха да пият, а техните деца, на свой ред, също растяха без надзор… Дядото на майка му беше пил, баща й беше пил, тя също пиеше, да не говорим за онзи случаен мъж, който, без да иска, беше станал негов баща. Денис Баженов правеше всичко, което бе в състояние да измисли детският му ум, за да се опази от това и да постигне нещо. И думата „дрога“ наистина звучеше страшно за него, тъй като поставяше под заплаха всичко онова, което с такъв неимоверен труд бе постигнал през тези години.
— Дрога ли? — Момчето с очилата като че ли се изненада съвсем искрено. — Не, защо. Има нещо по-добро.
— Какво? — попита недоверчиво Денис.
— „Ключът“.
— Какъв ключ? За апартамента, в който стоят парите ли?
— За самия теб. За твоята душа и за твоя ум. Има метод, с помощта на който можеш да управляваш същността си и никога да не заплачеш, освен ако сам не пожелаеш да го направиш. Това интересно ли ти е?