Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
Когато обаче сгъна криле и тръгна напред, внезапно се сблъска със сила, недоловима за всички негови сетива. Изглеждаше така, сякаш въздухът е станал гъст като мед. Кориалстраз се хвърли напред с огромна решителност и се заби в невидимата стена, както щеше да го направи срещу драконов съперник.
Преградата бавно поддаде. Той я усети да се притиска около тялото му и докато напредваше, почти го обгърна. Драконът дишаше трудно и зрението му се замъгли, все едно гледаше под вода. Но въпреки това той не прекрати устрема си.
И внезапно, без предупреждение, премина от другата страна.
Ушите му веднага се изпълниха от различни звуци. Левиатанът залитна. Щеше да се приземи с главата напред, но го хванаха огромни лапи.
— Добре е, че се върна — изтътна дебел глас. — Страхувахме се за теб, младежо.
Тиранастраз го вдигна. Гущероподобното лице на възрастния консорт на Алекстраза бе изкривено в притеснена гримаса. През проходите зад гърба му се носеха други дракони… и това, което най-силно изненада Кориалстраз в цялата тази активност, беше, че имаше всякакви цветове. Видя сини, зелени, бронзови и, разбира се, червени. Драконите се смесваха през цялото време и всички явно имаха една и съща задача, която вършеха с голямо настървение.
— Алекстраза! Тя доб…
— Добре е, Кориалстраз. Предаде ми, че иска да говори с теб в мига, в който пристигнеш… — По-едрият мъжкар погледна към рамото на събеседника си, търсейки нещо. — … а също и с Крас, но виждам, че той не е с теб.
— Не искаше да изоставя другите.
— Но твоето състояние…
Кориалстраз разгъна крилете си и отвърна:
— Той изнамери начин, по който и двамата да сме почти пълноценни. Не е съвършен, но е най-доброто, което можехме да направим.
— Изключително интересно…
— Тиран… какво става тук? Защо другите ята са сред нашето?
Изражението на възрастния консорт не издаваше нищо.
— Тя пожела сама да ти каже всичко и аз няма да наруша заповедта й.
— Разбира се, че не.
С Тиранастраз начело, двамата се насочиха към леговището на червеното ято. Кориалстраз не можеше да не оглежда другите дракони, докато летяха покрай тях. Зелените бяха просто носещи се сенки, изчезнали, преди да осъзнаеш, че дори са били там, и още по-смущаващи заради това, че постоянно бяха със затворени очи, сякаш се движеха насън. Бронзовите създания от ятото на Ноздорму изглеждаха напълно неподвижни, но по някакъв начин се намираха на друго място след всяко примигване. Що се отнася до сините, те се появяваха тук и там сякаш напълно случайно, разчитайки еднакво на крилете си и на магията, за да се движат. Колкото повече ги гледаше, толкова по-добре се чувстваше в компанията на собствения си вид. Когато червените дракони се движеха, те просто се движеха. Когато бързаха за някъде, той можеше да проследи всяко тяхно движение и да види всеки дъх.
Разбира се, ако трябваше да бъде честен, той подозираше, че новодошлите се чувстват по сходен начин относно собствените си ята.
„Толкова много различни дракони и все пак за всички ни има място тук — помисли си той внезапно. — Толкова малко ли сме останали?“
Ако се опитаха да набутат нощните елфи или джуджетата сред тези планини, коя да е мимолетна раса щеше да ги изпълни до преливане, но драконите лесно намираха място за маневриране.
Кориалстраз си помисли за безкрайната орда, която представляваше Пламтящият легион, и се зачуди дали дори драконите имаха силата да я спрат.
Но когато влезе в следващата пещера, страховете му се стопиха. Тя стоеше там, сякаш чакаше лично него. Дори само присъствието й изпълни мъжкаря със спокойствие и мир. Когато погледна към него, Кориалстраз се изпълни с увереност. Всичко щеше да бъде наред. Кралицата на Живота щеше да се погрижи да бъде така.
— Кориалстраз… любими мой.
Очите й показваха колко сила се съдържа в това простичко изречение. Мимолетните създания често виждаха драконите само като свирепи зверове, но дори най-добрите от тях не можеха да се доближат до интензивността на емоциите, които беше способен да изпитва народът на Кориалстраз.
— Кралице моя, живот мой.
Той склони глава в знак на почит.
— Радвам се, че се върна. Страхувахме се за теб.
— Аз също се боях. Никой не отговаряше на зова ми, нито намирах обяснение за внезапната тишина.