Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
— Лорд Ксавиус?
Четири
Армията на нощните елфи, събрана от лорд Рейвънкрест, наистина представляваше впечатляваща гледка, но огромната й численост не караше Малфурион да се чувства по-сигурен.
Всички чакаха сигнала на благородника да потеглят. Младият нощен елф погледна надясно, където брат му и спътниците им също чакаха по седлата на пантерите си. Ронин и Крас обсъждаха нещо помежду си, а Брокс гледаше право напред към хоризонта с търпението на опитен войн. Може би от всички тях само оркът наистина разбираше колко непосилна задача са си поставили. Брокс държеше брадвата, която Малфурион и Ценариус му бяха направили, все едно вече виждаше безкрайните редици на врага.
Въпреки явните познания на орка за изкуството на битката, Рейвънкрест и останалите командири дори веднъж не се бяха опитали да почерпят от опита и знанието му. Той беше създание, преживяло безброй битки лице в лице с демоните, но никой не го попита за техните слабости, силни страни или нещо друго, което би могло да даде на войската някакво предимство. В интерес на истината, Крас и Ронин вече бяха предложили известна помощ в това отношение, но те бяха свикнали да боравят с магия, а не с оръжия. Брокс… Малфурион подозираше, че оркът би могъл да научи всички на доста неща, опреше ли до истинска битка.
„Ние сме народ, чието падение може би ще дойде само заради арогантността ни…“
Малфурион се намръщи на собствения си песимизъм, но после бръчките напуснаха лицето му, защото единствената гледка, която би могла да го разведри, яздеше към него.
— Малфурион! — извика Тиранде, а изражението й беше тъжно и притеснено. — Мислех си, че никога няма да те намеря сред всичко това!
Лицето й изглеждаше точно така, както той си го представяше, защото завинаги беше отпечатано в съзнанието му. Тиранде — някога просто приятелка от детинство, сега се превръщаше в обект на желание. Кожата й бе гладка и виолетовата в здрачносинята й коса имаше сребърни нишки. Лицето й беше по-пълно от това на повечето елфи, което само прибавяше към красотата й. Имаше деликатни, но все пак решителни чертите, а премрежените й сребърни очи винаги привличаха Малфурион да се гмурне в тях. На меките й устните почти винаги имаше поне намек за усмивка.
В ярък контраст с предишните им срещи, жрицата в храма на Елун — Майката Луна — носеше дрехи, по-подходящи за пътя на войната, отколкото за мира на религията. Надиплената й бяла роба липсваше. На нейно място Тиранде беше облякла прилепнала по тялото ризница със застъпващи се плочки, които позволяваха подвижност. Покриваше я от врата до краката, а върху нея, почти нелогично, носеше ефирна пелерина с цвят на лунна светлина. В сгъвката на ръката си младата посветена държеше крилат шлем, който да предпазва и горната част от лицето й.
В очите на Малфурион Тиранде изглеждаше повече като жрицата на някой бог на войната и явно тя разчете това в изражението му. Започна да го мъмри с известни защитни нотки в гласа:
— Може и да си отличен в новото си призвание, Малфурион, но явно си забравил елементите на Майката Луна! Не си ли спомняш нейния аспект като Нощната Валкирия, онази, която прибира смелите мъртви от бойното поле и за награда ги повежда на езда сред вечерното небе като звезди?
— Не ми е минало и през ум да проявявам неуважение към Елун, Тиранде. Просто никога не съм те виждал облечена по този начин. Това само още повече ме кара да се страхувам, че тази война ще промени всички ни завинаги… ако изобщо оцелеем.
Изражението й отново се смекчи.
— Съжалявам. Може би собственото ми безпокойство ме е направило нервна. А също и това, че върховната жрица ми нареди да поведа отряд от посветени в този конфликт.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма да яздим с армията просто заради лечителските ни сили. Върховната жрица е имала видение, според което сестринството трябва да се бори активно, заедно с войниците и лунната стража. Тя казва, че всички трябва да са готови да поемат върху плещите си нови отговорности, ако искаме да отнемем победата на демоните.
— Това може да се окаже по-лесно за пожелаване, отколкото за постигане — отвърна намръщено Малфурион. — Точно си мислех колко е трудно за народа ни да се промени по какъвто и да било начин. Трябваше да видиш реакцията им, когато Крас предложи да помолим за помощ джуджетата, таурените и другите раси.
Очите й се разшириха.