![Звездните рейнджъри [Starship Troopers] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/4/zvezdnite-rejndzhri-starship-troopers-download.jpg)
Звездните рейнджъри [Starship Troopers]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Офир
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездните рейнджъри [Starship Troopers]». Краткое содержание книги:
Все пак между тях може да е имало и изверги. Но съм чувал, че някои хирурзи (и то не непременно лошите) се забавляват с рязането и кръвта, които съпътстват хуманното изкуство на хирургията.
Ето това беше нашето: хирургия. Неговата непосредствена задача беше да се отсеят тези новобранци, които бяха твърде инфантилни и разглезени, за да станат някога истински пехотинци. Именно те взеха още от началото да проклинат: „Довършиха ме!“. Нашата рота намаля до размера на взвод през първите шест седмици. Някои бяха изхвърлени без предубеждение и получиха разрешение, ако имат желание, да довършат сроковете си, според своите предпочитания, на длъжности в небойни служби; други бяха уволнени с безпощадни резолюции: „за лошо поведение“, „незадоволителна подготовка“ или „по болест“.
Обикновено не знаеш защо някой напуска, докато го не видиш да си тръгва и той доброволно не се съгласи да ти даде информация по въпроса. Някои обявяваха на висок глас, че им е дошло до гуша от всичко и се уволняваха, лишавайки се завинаги от своите шансове за привилегии. Някои, особено по-възрастните, не можеха физически да понесат темпото, колкото и да полагаха усилия. Спомням си един чудесен старик на име Карутърз, (е, трябва да е бил тридесет и петгодишен) — пренасяха го на носилка, а той, макар и останал без сили, продължаваше да надава викове, че това не е честно и че щял пак да се върне.
Беше малко тъжно, защото ние харесвахме Карутърз заради старанието, което полагаше, така че гледахме настрани от него с мисълта, че вече никога няма да го видим, че неговото уволнение по болест беше предопределено и не му оставаше нищо друго, освен да облече цивилни дрехи. Срещнахме се отново много години по-късно. Той беше отказал уволнението (не си задължен да приемаш „медицинското уволнение“) и се беше настанил като трети готвач на един военнотраспортен кораб за запасни. Веднага си спомни за мен и пожела да си говорим за миналото. Пъчеше се, че е бивш възпитаник на лагера „Артър Къри“, както баща ми се стараеше винаги да подчертае своя харвардски акцент. Уверяваше ме, че се е устроил по-добре от един обикновен пехотинец и може би беше прав.
Но много по-важна от задачата бързо да се свалят килограмите на дебелите и да се спестят на правителството таксите за обучение на онези, които никога нямаше да го завършат, беше основната цел на обучението — да ни убеди напълно, че нито един боец под пагон не бива да се качи в капсула за боен десант, докато не бъде всецяло подготвен за това — решителен, дисциплиниран и сръчен. Ако не е такъв, той не е полезен на федерацията, той несъмнено не е полезен и за своите колеги в групата, и което е най-лошото от всичко — не е полезен и за самия себе си.
И тъй, бяха ли порядките в новобранския лагер по-жестоки, отколкото беше необходимо?
Всичко, което мога да кажа по този въпрос е: следващия път, когато трябва да извърша бойно спускане, искам хората по фланговете ми да бъдат питомци на лагера „Артър Къри“ или на подобния нему Сибирски лагер. В противен случай ще откажа да вляза в капсулата.
Така или иначе, докато траеше подготовката ми, аз смятах, че тя беше една, макар и временна, поредица от рецидиви, породени от простотията на родната военщина. След като прекарахме една седмица там, вече се бяхме превърнали в изтощени и раздърпани нехранимайковци. Накрая ни раздадоха някакви нелепи облекла, с които трябваше да се явим на вечерна проверка. Униформите и целите парадни костюми дойдоха много по-късно. Върнах се обратно в бараката, която служеше за склад и се оплаках на сержанта по снабдяването. Тъй като той беше само сержант по снабдяването и се държеше твърде бащински, аз го считах за полу-цивилен — не знаех как, поне тогава, да прочета лентите на гърдите му, иначе не бих дръзнал да говоря с него.
— Сержант, тази куртка е твърде голяма. Моят ротен командир казва, че ми стои като палатка.
Той погледна към моята одежда, без да я докосне.
— Наистина ли?
— Ами да. Искам една, която да ми е по мярка.
Той и сега не се размърда.
— Нека те посъветвам нещо, синко. В тази армия има само два размера — твърде големи и твърде малки.
— Но моят ротен командир…
— Без съмнение.
— Какво да направя тогава?
— Мога да ти дам една свежа идея. Ммм… ето какво бих сторил аз. Ето ти игла и макара. Нямаш нужда от ножици; едно ножче от самобръсначка ще свърши работа. Сега събери дрехата в талията и я отпусни по раменете; така ще можеш да я използваш. Виждаш ли колко съм щедър?