Звездните рейнджъри [Starship Troopers]

— Ефрейтор Бронски, каква е следващата заповед? Кога е сборът за храна? — попитах аз. Той се ухили.

— Имам в себе си няколко сухи бисквити. Искаш ли да си ги поделим?

— Моля? Не, сър. Благодаря ви. (Аз вече бях прикътал за себе си доста повече — учех се.) — Няма ли да има обяд?

— На мен също не ми казаха, синко. Но не виждам хеликоптерите с баките да се приближават насам. Сега, ако бях на твое място, щях да свикам момчетата си и да им обясня как стоят нещата. Може би поне един от тях ще успее да удари някой северен заек с камък.

— Значи, ще останем тук през цялата нощ? Не си взехме походните одеяла.

Веждите му се повдигнаха.

— Нямате походни одеяла? — Изглежда премисляше нещата. — Мммм… Виждал ли си някога как овцете се сгушват заедно при снежна буря?

— Не, сър.

— Опитай да си представиш тогава. Те се събират една до друга и не замръзват, може би и при вас ще се получи същото. Или пък можете да се движите, да се разхождате през цялата нощ. Никой няма да ви попречи, докато се намирате в обхвата на заложените постове. Няма да зъзнете, ако се движите постоянно. Е, може би утре ще бъдете малко уморени — привърши той и се усмихна.

Отдадох чест и се върнах при разчета си. Ние се посъветвахме помежду си и разделихме всички скрити продукти по равно, в резултат на което моите скрити запаси се съкратиха значително. Някои от тези идиоти дори не се бяха сетили да скътат нещо за ядене или бяха изяли всичко, което имаха, по време на похода. Така че всекиму се паднаха по няколко бисквити и сушени сливи за успокоение на стомаха.

Овчият трик също свърши работа. Не го препоръчвам като начин за спане; ти или лежиш от външната страна, замръзнал откъм гърба и опитвайки се да се затоплиш откъм вътрешната, или си от вътрешната страна, напълно затоплен, но всеки се опитва да намести лактите, краката и зловонието си върху теб. Придвижваш се от едно състояние към друго през цялата нощ в един вид Брауново движение, никога не си съвсем буден и никога не си заспал дълбоко. Всичко това сякаш удължава нощта със сто години.

Размърдахме се призори при познатия повик:

— Всички насам! Незабавно!

Инструкторските жезли, които елегантно допълваха фундаментите на оръжейните пирамиди, бяха взети от притежателите им и използвани, за да ни подтикнат към действие. Започнахме деня с гимнастика. Чувствах се като вкочанен труп и не виждах как мога да се наведа, за да докосна върха на ботите си. Но успявах, макар всяко движение да ми причиняваше болка, и двадесет минути по-късно, когато поехме по своя път, се почувствах като пребит. Сержант Зим вече не беше намусен и даже беше успял да се избръсне, гадината.

Слънцето затопляше гърбовете ни, докато пристъпвахме и Зим ни накара да пеем, в началото по-стари войнишки песни, като „Le Regiment de Sambre et Meuse“, „Caissons“ и „Палатите на Монтесума“, а после и нашата собствена „Полка на воина от капсулата“, която те кара да вървиш по-бързо или те подкарва в тръс. Сержант Зим не можеше да пее в тон с останалите; имаше мощен глас, но с това певческите му способности се изчерпваха. Брекинридж обаче се оказа музикално момче и със своята уверена интонация предпазваше останалите от ужасно фалшивите ноти на Зим. Всички деряхме гърла в приповдигнато настроение.

Но петдесет мили по-късно вече не се чувствахме тъй самоуверени. Прекарахме дълга нощ; денят също беше безкраен.

В лагера Зим ни наруга заради външния ни вид, а няколко новобранци бяха наказани, защото не бяха успели да се избръснат — имаше цели девет минути между завръщането ни от похода и вечерната проверка. Няколко бойци напуснаха и се уволниха следващата заран. И аз се поколебах, но не го сторих, може би защото носех онези глупави новобрански нашивки и все още не бях разжалван.

Същата нощ ни вдигнаха по тревога в два часа.

Скоро можах да оценя домашния лукс на две или три дузини топли тела, към които се да притискаш нощем. След дванадесет седмици ме захвърлиха едва ли не гол в един примитивен район на Канадските скали и аз трябваше сам да си проправям път четиридесет мили през планините. Направих го — и мразех армията на всеки сантиметър от пътя.

При все това не бях в много окаяно състояние, когато се завърнах да доложа, че съм изпълнил поставената ми задача. Няколко зайци не успяха да ми избягат, така че аз не бях нито съвсем гладен… нито съвсем гол, макар тялото ми да бе покрито с мръсотия; носех чудесно, топло, дебело кожено палто и мокасини на нозете си — струва ми се, че нашите пещерни предшественици не са били чак такива будали, за каквито обикновено ги мислим.

Другите, които не се бяха уволнили, преди да се подложат на теста за оцеляване, също съумяха да преодолеят препятствията — всички, освен две момчета, които загинаха в самота при този изпит. После ние се върнахме в планините и загубихме тринадесет дни, за да ги търсим. Придружаваха ни хеликоптери, които кръжаха над нас, за да ни насочват. В издирването бяха включени всички комуникационни системи, с които разполагахме. Нашите инструктори, в енергийни командни костюми, бяха пристигнали да надзирават лично действията ни и да претърсват заедно с нас — защото Подвижната пехота не изоставя своите, докато съществува и най-малката надежда за тяхното спасение.

Погребахме ги с всички почести в духа на „Тази Земя Е Наша“ и с посмъртно звание сержант, така че те бяха първите от нашия новобрански полк, които се издигнаха толкова високо — защото от един капсулен воин не се очаква непременно да остане жив (да умре е част от занаята му)… но в Пехотата се грижат твърде много за това как ще умреш. Трябва да полагаш усилие до последния миг и да останеш с вдигната глава до края.

Брекинридж беше единият от загиналите; другият беше едно австралийско момче, което не познавах. Те не бяха първите, които умряха по време на изпитание. Не бяха и последните.