Звездните рейнджъри [Starship Troopers]

— Нека ти налея малко кафе — предложих му аз. Той поклати отрицателно глава.

— По-добре се нахрани, — настоях аз. — Ето малко бъркани яйца — стомахът ти лесно ще се справи с тях.

— Не мога да ям. Ах, този мръсен, мръсен никаквец. — Той започна да ругае Зим с тиха, почти безизразна монотонност.

— Всичко, за което го помолих, беше да ми разреши да отида да си легна и да пропусна закуската. Бронски не би ме пуснал — каза, че трябва първо да се видя с ротния командир. Така и направих, и му казах, че съм болен, казах му. Той само опипа бузата ми, измери пулса ми и заяви, че отбоят за болните е в девет часа. Не би ми позволил да се върна в палатката си, за да почивам. Ама че плъх! Ще го пипна някоя тъмна нощ, сигурен съм.

Аз все пак му сипах малко от бърканите яйца, налях му кафе и той с усилие се зае да дъвче. Повечето от нас все още закусваха. Сержант Зим се изправи, за да напусне столовата, но преди това спря край нашата маса.

— Дженкинз.

— А? Да, сър.

— В девет нула нула е прегледът на болните и тогава ще се видиш с доктора.

Един мускул върху лицето на Дженкинз нервно заигра.

— Нямам нужда от никакви хапчета, сър. Ще се оправя и без тях — отвърна бавно той.

— Девет нула нула. Това е заповед — и Зим излезе. Дженкинс отново подхвана монотонното си бърборене. Най-накрая той намали оборотите, преглътна с мъка една хапка и подхвърли с по-висок тон:

— Не преставам да се чудя каква майка е създала онзи. Бих искал само да я видя, това е всичко. Той имал ли е някога майка?

Това беше реторичен въпрос, но получи отговор. В края на нашата маса, няколко стола по-нататък, се намираше един от ефрейторите-инструктори. Той беше свършил с яденето, пушеше и, успоредно с това, си чистеше зъбите.

— Дженкинз — ефрейторът явно бе дочул последната фраза.

— Да, сър?

— Не знаеш ли нищо за сержантите?

— Ами… уча се.

— Сержантите нямат майки. Попитай някой стар войник. — Той издуха облак цигарен дим през ноздрите си. — Те се размножават чрез делене… като бактериите.