Звездните рейнджъри [Starship Troopers]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Офир
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездните рейнджъри [Starship Troopers]». Краткое содержание книги:
— Защо… не, сър!
— Разбира се, че не. Ти ще го нашляпаш. Могат да съществуват обстоятелства, при които е също толкова неразумно да поразиш един вражески град с водородна бомба, както и да натупаш едно малко дете със секира. Войната не е чисто и просто насилие и убиване; войната е контролирано насилие, към което прибягваме, за да постигнем определена цел. Целта на войната е да подпомогне решенията на твоето правителство чрез сила. Целта не е да убием врага само за да го премахнем… трябва да го накараме да прави онова, което искаме от него. Не убийство… а контролирано и целесъобразно насилие. Не е нито твоя работа, нито моя да определяме целите на насилието. Не е работа на войника да решава кога, къде и как — или защо — да воюва; това право принадлежи на политиците и генералите. Политиците решават кога да се нанесе удар и в какви мащаби да бъде той. Генералите възприемат тяхното решение и ни нареждат къде, кога и как. Ние осъществяваме насилието; други глави — по-стари и по-мъдри от нашите, както се твърди — осигуряват контрола. Така и трябва да бъде. И това е най-добрият отговор, който мога да ти дам. Ако той не те удовлетворява, иди да говориш с командира на полка. Ако и той не може да те убеди — тогава се прибери у дома и стани цивилен, защото от тебе никога няма да излезе истински воин.
Тук Зим му намери колая.
— Мисля, че ме накарахте да говоря толкова дълго само за да изкръшкате. Ставайте, войници! На изходните позиции, по мишената — Хендрик, ти си първи. Този път искам да хвърлиш ножа си на юг. В южно направление, разбра ли? Не на север. Мишената се намира на юг от теб и аз искам този нож да полети в южна посока. Зная, че няма да уцелиш мишената, но гледай поне да я изплашиш! Внимавай да не си отрежеш ухото по погрешка и да не засегнеш някой от стоящите около теб — просто се съсредоточи върху мисълта, че ножът трябва да хвръкне на юг! Готов — по мишената! Хвърляй!
Хендрик пропусна.
Ние се обучавахме с бойни ножове, с палки и дори с тел (оказа се, че много поразии могат да се направят с парче тел). Научихме се как да оперираме с редица съвременни оръжия, как да обслужваме и поддържаме оборудването, как да съблюдаваме правилата за безопасност, как да използваме ядрени оръжия, пехотни ракети, различни видове газ, бойни отровни вещества, запалителни бомби, как да ремонтираме техниката при необходимост и как да разрушаваме сгради. А също и много други неща, за които е по-добре да не говорим. Занимавахме се и с множество „излезли от употреба“ оръжия. Например как да мушкаме с щиковете на някои пушки, които бяха почти идентични с пехотинските винтовки от XX век — твърде подобни на спортните пушки, използвани при ловни игри, само че ние изстрелвахме едри сачми и куршуми, както по мишени на предварително зададени разстояния, така и по подвижни мишени, при клопки по време на престрелки в движение. Смяташе се, че това ни подготвя да боравим с всякакво ръчно оръжие и ни тренира да бъдем експедитивни, будни, готови на всичко. Е добре, предполагам, че успя. Почти съм сигурен, че успя.
Служехме си с разни стари автомати при полевите учения.
Налагаше ни се също така и да симулираме много по-смъртоносни и по-противни прицелни оръжия. Често участвахме в организирани симулации; имаше фиктивни гранати, които се употребяваха срещу материална част или жива сила, но в действителност те не експлоадираха, а бълваха черен дим; друг вид мулажи изпускаха противен газ, от който почваш да кихаш и да плачеш, вместо веществата, от които би бил мъртъв или парализиран… но и това беше достатъчно, за да те накара да обърнеш внимание на предохранителните мерки.
Станахме и по-малко сънливи; повече от половината учения се провеждаха през нощта, с противогазови маски, радарни и други механизми.
Винтовките, които използвахме, за да симулираме прицелни оръжия, бяха заредени с халосни патрони. И само един на всеки петстотин беше истински, боен патрон. Опасно ли беше това? И да, и не. Опасно е само да бъдеш жив… Един обикновен куршум, ако не се разпръсква, вероятно няма да те убие, освен ако не те удари в главата или в сърцето, а и тогава може да оцелееш. Този един на петстотин правеше играта хазартна. Той ни принуждаваше да се прикриваме, особено след като знаехме, че с някои от винтовките стреляха инструкторите, които бяха първокласни стрелци и действително даваха най-доброто от себе си, за да уцелят. И ако се случеше изстрелът да не бъде халосен… Те ни уверяваха, че няма да стрелят преднамерено по главата на човек… но стават и инциденти. Тяхното приятелско уверение не ни изглеждаше твърде убедително. Този петстотен куршум превръщаше досадните учения в широкообхватна руска рулетка; преставаш да се отегчаваш още първия път, когато чуеш някоя едра сачма да пропищява край ухото ти, преди още да те е достигнал звукът от изгърмяването на винтовката.