Дуел

„Сигурно Самойленко се е изпуснал…“ — помисли си Лаевски.

На другото листче със същия разкривен почерк с дълги извивки и завъртулки беше написано: „А някой в събота не ще замине“.

„Глупашки подигравки — помисли си Лаевски. — Петък, петък…“

Нещо напираше в гърлото му. Той поопипа яката на ризата си и се изкашля, но вместо кашлица от гърлото му се изтръгна смях.

— Ха-ха-ха! — запревива се той. — Ха-ха-ха? — „Какво става с мен?“, помисли си. — Ха-ха-ха! — опита се да се спре, сложи ръка на устата си, но смехът притискаше гърдите и шията му и ръката му не успяваше да закрие устата.

„Колко глупаво е всичко това! — мислеше той и продължаваше да се тресе от смях. — Какво ми е, да не съм полудял?“

Смехът ставаше все по-силен и по-силен и се превърна в подобие на кучешки лай. Лаевски понечи да стане от масата, но краката не му се подчиняваха и дясната му ръка някак странно, против волята му, подскачаше по масата, трескаво ловеше листчетата и ги мачкаше. Той видя, че го гледат изненадано, видя сериозното, изплашено лице на Самойленко и погледа на зоолога, пълен със студена насмешка и погнуса, и разбра, че е изпаднал в истерия.

„Какво безобразие, какъв срам — мислеше той и усещаше как сълзите парят лицето му… — Ах, ах, какъв срам! Никога не ми се беше случвало…“

Ето, прихванаха го под мишниците и придържайки отзад главата му, го поведоха нанякъде; пред очите му блесна чаша, тракна по зъбите и водата потече по гърдите му; ето, някаква малка стая, по средата с два кревата един до друг, покрити с чисти, бели като сняг завивки. Той се строполи на единия креват и зарида.

— Нищо, нищо… — говореше му Самойленко. — Случва се… случва се…

Изстинала от страх, трепереща с цялото си тяло и в предчувствие за нещо ужасно, Надежда Фьодоровна стоеше край кревата и питаше:

— Какво ти е? Какво? Говори, за Бога…

„Да не би Кирилин да му е написал нещо?“ — мина й през ума.

— Нищо… — отвърна Лаевски, като едновременно се смееше и плачеше. — Иди си… миличка.

Лицето му не изразяваше нито омраза, нито отвращение, значи нищо не знае; Надежда Фьодоровна се поуспокои и се върна в гостната.

— Не се вълнувайте, мила! — каза й Маря Константиновна, която седна до нея и й взе ръката. — Ще му мине. Мъжете са също тъй слаби като нас, грешните. Сега и двамата преживявате криза… това е толкова обяснимо! Е, мила, чакам отговора ви. Нека да поговорим.

— Не, няма за какво да говорим… — отвърна Надежда Фьодоровна, вслушвайки се в риданията на Лаевски. — Много съм потисната. Разрешете ми да си ида.

— Ама моля ви, моля ви, мила! — изплаши се Маря Константиновна. — Как мислите, че ще ви пусна така, без да сте вечеряли? Ще хапнем и тогава — на добър час.

— Много съм потисната… — прошепна Надежда Фьодоровна и за да не падне, се улови с две ръце за дръжката на креслото.

— Получил е гърчове! — каза весело Фон Корен с влизането си в гостната, но като забеляза Надежда Фьодоровна, се смути и излезе.

Когато истериката му премина, Лаевски седна на чуждия креват и взе да мисли: