Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
— Не искам Ендрю да ме напусне — намусено отвърна Сър.
— А! Това било, значи! Това е разковничето, нали, татко?
В очите на Сър вече нямаше огън. Сякаш се потопи в самосъжалението.
— Аз съм стар човек. Жена ми си отиде отдавна, по-голямата ми дъщеря се отчужди от мен, по-малката излезе от моя дом и има свое семейство. Сам съм в тази къща, ако не броим Ендрю. А сега и той иска да си отиде. Да, ама не може. Ендрю е мой. Той ми принадлежи и имам право да му заповядам да остане тук, даже и да не му харесва. През всичките тези години си живееше много леко и ако си мисли, че може ей така да ме изостави, като съм станал стар и болнав, може да…
— Татко…
— Може да забрави тази работа! — извика Сър. — Да я забрави! Да я забрави!
— Татко, пак се навиваш излишно.
— И какво от това?
— Намали малко оборотите, отпусни се. Кога Ендрю е споменавал, че ще те напуска?
По лицето на Сър се изписа смущение.
— Ами как, какво друго искаше да ми каже, щом си поиска свободата?
— Той иска само едно парче хартия. Юридически валиден документ. Купчина думи. Въобще няма намерение да ходи никъде. Ти как си го представяш, че ще забегне в Европа и ще си направи там резбарска работилница? Не, не. Той ще остане тук. Ще ти бъде верен както винаги. Ако му заповядаш нещо, ще ти се подчини безпрекословно, както винаги. Каквото поискаш. Това няма да се промени. Всъщност нищо няма да се промени. Ендрю не е способен да пристъпи извън къщата, ако ти му кажеш да не го прави. Вградено е в него. Татко, той иска само няколко изречения. Иска да му кажат, че е свободен. Толкова ли е ужасно? Такава заплаха ли е за тебе? Татко, не е ли заслужил такова нещо?
— Значи това са ти схващанията, а? Някакви нови глупости, които си набиваш в главата?
— Нито са глупости, татко, нито са нови. За Бога, ние с Ендрю говорим за това от години!
— Значи от години си ги приказвате? От години?
— Да, години наред, непрекъснато. Да ти кажа право, идеята е моя. Казах му, че е смешно, да се смята за някакво ходещо приспособление, щом е нещо много повече. Той въобще не се отнесе добре към тази идея, когато му я предложих за пръв път, но продължихме да я обсъждаме и след време забелязах, че започва да възприема моето мнение. Накрая ми съобщи ясно, че иска да бъде свободен. Добре, казах му. Кажи на баща ми и всичко ще се уреди. Но той се страхуваше. Все отлагаше, защото се боеше да не те нарани. Затова аз го накарах да говори с тебе.
Сър сви рамене.
— Глупаво си постъпила. Та той не знае що е свобода. И как ли би могъл? Нали е робот.
— Татко, ти все го подценяваш. Той е особен робот. Той чете. Той размишлява над прочетеното. Той се учи и напредва от година на година. Може би когато го докараха тук, да е бил обикновен механичен човек като останалите, но способността да се развива я имаше в схемите му, нищо, че създателите му не знаеха. Той добре използва тази си способност. Татко, аз познавам Ендрю и ти казвам, че той не е по-малко разностранно същество от… от нас двамата.
— Това са глупости, момичето ми.
— Как можеш да говориш така? Той усеща нещата. Сигурно знаеш, че е така. Не съм сигурна какво чувства, поне в повечето случаи, но много често аз не знам и ти какво чувстваш, а ти можеш да се изразиш и с мимика, и с движения на тялото, докато той — не. Когато говориш с него, веднага забелязваш, че реагира на всякакви абстрактни понятия — любов, страх, красота, вярност, стотици други — точно както и ние двамата. Какво друго има значение? Ако нечии реакции са идентични с нашите, не мислиш ли, че и самият той е като нас?
— Той не е като нас — възпротиви се Сър. — Той е нещо съвсем различно от нас.
— Той е някой съвсем различен от нас — натърти Малката Мис. — И не е толкова различен, колкото искаш да си мисля.
Доскоро покритото с гневни червени петна лице на Сър посивя, той млъкна за дълго, загледан надолу в краката си. Загърна се по-плътно в халата. Все още приличаше на стар император, изправен величествено на трона си, но вече бе придобил вид на император, сериозно замислен да се откаже от престола.
— Добре — обади се той накрая. В гласа му се долавяше горчивина. — Ти спечели, Манди. Щом искаш да се съглася с тебе, че Ендрю е личност, а не машина, съгласих се. Ендрю е личност. Така да бъде. Сега щастлива ли си?
— Не съм казвала, че е личност.
— Точно това каза. Точно тази дума използва.