Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
Със съжаление съобщи решението си на Сър и се разделиха като приятели. Мадам замина да се присъедини към някаква общност, съставена от хора на изкуството, някъде в Европа — може би в Южна Франция, може би в Италия. Ендрю все не беше сигурен къде точно (а и каква ли разлика имаше между Франция и Италия — за него те си останаха само имена, а пощенските марки върху редките писма до Сър бяха най-различни). Щом Франция и Италия бяха области от Европейския регион, при това отдавна, Ендрю не разбирайте защо се налага да имат собствени пощенски марки, но явно те настояваха да запазят някои древни обичаи, макар че светът бе оставил зад гърба си епохата на самостоятелните и съперничещи си нации.
Двете момичета също пораснаха. Мис — според единодушното мнение на всички се превърна в смайващо красива жена — омъжи се и се премести в Южна Калифорния, после се омъжи отново и отиде в Южна Америка, чу се и за следващ брак, и за нов дом в Австралия. Но сега Мис живееше в Ню Йорк, стана поетеса и никой нищо не говореше за нови съпрузи. Ендрю предполагаше, че животът на Мис не се е оказал толкова щастлив и пълноценен, колкото би трябвало, и съжаляваше. Все пак, напомняше си той, не разбираше съвсем ясно какво означаваше „щастие“ за хората. А може би Мис живееше точно както искаше. Поне се надяваше да е така.
А Малката Мис беше стройна жена с високи скули и изключителна деликатност, зад която обаче се криеше безкомпромисна твърдост. Ендрю никога не чу някой да говори пред него за нейната красота — винаги казваха, че Мис е красивата сестра, хвалеха Малката Мис повече за силата на характера, отколкото за външността. Но за вкуса на Ендрю златокосата Малка Мис винаги изглеждаше къде по-красива от нейната женствена и твърде закръглена по-голяма сестра. Но вкусът му бе вкус на робот в края на краищата, и той не се осмеляваше да обсъжда ничия външност. Едва ли би подхождало на робот да го прави. Той твърде добре знаеше, че няма право дори на мнение.
Около година след завършване на колежа Малката Мис се омъжи и живееше недалеч от имението на баща си, малко по-нагоре по брега. Съпругът й Лойд Чарни бе израснал на изток, но с удоволствие заживя на дивия бряг на Северна Калифорния, толкова обичан от неговата жена.
Освен това. Малката Мис недвусмислено обясни на съпруга си, че иска да остане близо до робота на баща си, неин пазител и наставник от дните на ранното детство. Вероятно Лойд Чарни се смая от обяснението, но не възрази и Малката Мис все така често идваше във внушителната къща на Мартинови, където сега живееха само остаряващият Сър и верният Ендрю.
През четвъртата година от брака си Малката Мис роди момче, нарекоха го Джордж. Имаше пясъчно червена коса и големи сериозни очи. Ендрю го наричаше Малкия Сър. Когато Малката Мис идваше с детето при баща си, понякога позволяваше на Ендрю да го държи, да го храни с биберона и да го потупва по гръбчето, за да се оригне.
Това стана още един източник на голямо удоволствие за Ендрю — гостуването на Малката Мис и Малкия Сър, особено когато му разрешаваха да се грижи за детето. Все пак в основата си Ендрю беше домашен робот от серията NDR. Каквито и дарби да имаше в дърворезбата, в колкото и доходоносен източник да се превръщаха тези негови занимания, грижите за деца бяха сред особено присъщите му черти.
Според Ендрю, след раждането на внука, Сър намери с кого да замени тези, които го бяха напуснали. Отдавна искаше да се обърне към Сър с необичайно искане, но досега все отлагаше. Наложи се Малката Мис — от доста време тя знаеше какво си е наумил Ендрю — да го подтикне да си отвори устата.
Сър седеше пред огъня в масивното кресло, държеше сериозна наглед стара книга, но явно не я четеше. Ендрю се появи под голямата арка към хола.
— Може ли да вляза, Сър?
— Нали знаеш, че няма нужда да питаш. Тази къща е колкото моя, толкова и твоя.
— Да, Сър. Благодаря, Сър.
Роботът направи няколко крачки напред. Металните му ходила тихо потракваха по тъмното излъскано дърво на пода. Спря и зачака мълчаливо. Знаеше, че му предстои нещо много трудно. Сър винаги проявяваше известна сприхавост, а на стари години реакциите му станаха особено непредвидими.
А дори се налагаше да обмисли някои сложности с Първия закон. Защото това, за което Ендрю смяташе да помоли, можеше дотам да разстрои стария човек, че да му навреди.
— Е? — попита Сър след малко. — Ендрю, недей да стоиш така. Като ти гледам лицето, искаш нещо да ми кажеш.