Обикновен човек (Драма в четири действия)

БОРОВ (влиза). Каква стана? Разбрахте ли се?

АНИЧКА. Той си отиде.

БОРОВ. Отиде ли си? Как така си отиде? Не каза ли, че ще доде пак? Аничке, да не си го обидила нещо?

АНИЧКА (с бавен, външно спокоен и равен, но изпълнен с мъка глас). Аз му казах всичко… Таквиз са мъжете: ревниви са и към миналото, и към хора, които не познават… Искат да знаят истината, а когато я узнаят, сърцето им се заключва и нямат сили да простят… Самолюбието надделява и над обичта им…

БОРОВ. Но какво каза той? Какво му каза ти, защо си отиде? Аз не разбирам…

АНИЧКА. Аз исках да ме оставят сама на себе си… Да се боря сама, да страдам сама… Моя път в живота е начертан вече от участта ми… Имам една цел, една радост, като звездица свети за мене. Тя ми стига. И всички жертви, и сълзите, и труда си аз ще отдавам на друго сърце за тая утеха…

БОРОВ. Какво говориш ти? Нищо не разбирам.

АНИЧКА. И кой знай? Може би тъй бих била по-щастлива. (Борис влиза.) Как? Ти се връщаш?

БОРОВ. А! Г-н Борис! Елате, елате. Аз ще изляза. Елате вие. (Излиза.)

БОРИС (като унесен). Аз ходих там, насреща… Видях ги… И двете си лежаха едно до друго, като близначета… Видях го. Жената каза: защото по-често дохождат да го гледат, свикнало е и се смее… Усмихна ми се… Простря и двете си ръчички… Мънички ръчички… (Поглежда Аничка.) Аничке, ти не си виновна за мене… Ще идем ли и ние в Соколовец? Тримата? Съгласна ли си?

АНИЧКА. Борьо!