Обикновен човек (Драма в четири действия)
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обикновен човек (Драма в четири действия)». Краткое содержание книги:
Г-ЖА АНТОНИНА. Техник. Аз ви говорих. Той сега се връща от странство.
БОРИС. А, да, зная. Веднага ще го приема на работа. Техник, нали? Ще го приема веднага. От такива работници аз имам нужда. Вий не се безпокойте. (Тръгва да излезе.)
СТАМЕНКА. Г-н Борисе, ще ви чакаме.
БОРИС. Ей сега! Ей сега! (Излиза.)
Г-ЖА АНТОНИНА. Ох, олекна ми, да ви кажа. Най-голямата ми грижа беше за момчето. За Кичка не мисля. Кичка може да намери работа, може и да седи при мене в къщи. Първом мъжът да е на работа. Борис ще си сдържи думата. Ще го вземе при себе си.
СТАМЕНКА. Колко хора е настанил Борис на работа! Г-жа Антонина, помните ли оная хубавичката г-ца, Малчева? С Аничка бяха наедно при Струмски, писарка беше?
Г-ЖА АНТОНИНА. Знам я. Е?
СТАМЕНКА. Борис и нея назначил. Писарка е при Бориса. И тя била в Соколовец.
Г-ЖА АНТОНИНА. Нека, нека. И тя е бедно момиче. Ти, като си доде Рашко, повикай ме. Искам да чуя от устата му какво е видял в тоя Соколовец. То е важно, трябва да го зная. Ти за къде се стягаш?
СТАМЕНКА. Ще ида при Любена. Любен е самичък.
Г-ЖА АНТОНИНА. Ето я Аничка. Де ходиш, Аничке? Борис пита за тебе.
АНИЧКА (живо). Борис ли? Де е той? Де отиде?
БОРОВ. Той ще доде пак. Той ще доде пак.
Г-ЖА АНТОНИНА. Отиде до Николачка. Аз да си вървя. (Излиза.)
СТАМЕНКА. Аничке, ще вардиш къщата, аз отивам при Любена.
АНИЧКА. Аз ще бъда тук. (Стаменка влиза в работилницата.) Тате, ти не си ли излизал?
БОРОВ. Не. Чаках да си додеш. Де ходиш? Борис пита за тебе.
АНИЧКА (живо). Нали ще доде пак? Колко съжалявам, че не бях тук. Как е Борис? Как изглежда? Не е ли отслабнал? Напоследък с тия строежи… Не се ли оплаква?
БОРОВ. Нищо не каза.
АНИЧКА. Да знаях, щях да си до да по-рано. Много исках да го видя. Всички говорят за неговата фабрика. Всички отиват в Соколовец. (Пауза.) О, там ще е хубаво! Нали ще доде пак Борис? (На себе си.) Аз искам да поговоря с него.
БОРОВ. Добре, добре… Добре. Така трябва. Туй го одобрявам.
АНИЧКА. Какво, тате?
БОРОВ. Виждам, че се имате с Бориса. Приятели сте. То е добро…
АНИЧКА (радостно). Борис! Тате, ти не познаваш Бориса, тъй както го познавам аз. Борис е чудесен човек! Какво сърце! В това жестоко време само той… той е един от ония, които имат милост за човека. О Борис… Борис…
БОРОВ. И аз виждам. Колко хора е настанил на работа Борис! Ти, Аничке, право казваш за него. Но защо тогаз… аз ще ти кажа направо… Туй говорихме с хазяйката ти.
АНИЧКА. Какво сте говорили?
БОРОВ. Борис… (Решително.) Борис ти е направил предложение, защо си отказала?
АНИЧКА (мълчи).
БОРОВ. Ти сама казваш, че Борис е добър. Добър е, и аз виждам. Да оставим настрана, че е богат. А да си обезпечен материално на това време — то е най-важното. Какво има да мислиш тук? Защо не си се съгласила?
АНИЧКА (мълчи).
БОРОВ. Кажи. На баща си трябва да кажеш.
АНИЧКА (с болка). Не мога… Тате, има причини. Не мога да приема предложението на Бориса! О, не, не! Борис сам не би се съгласил, ако… Тате, не настоявай! Аз сама ще ти обясня всичко. Сега не мога да ти кажа.
БОРОВ. Не можеш?
АНИЧКА. Не, тате.
БОРОВ (разхожда се; мълчи). Добре, добре… Добре. Аз не ти се бъркам. Ти знаеш, че още от малка не съм ти се бъркал. Оставял съм те да си решаваш сама. Прави, както искаш. Сама трябва да знаеш, че не сме добре. Аз съм стар. Пенсията не стига. А дето станах поръчител на братовчеда ти, на Асена, да видим дали няма да ни вземат къщата. Това момче ме съсипа! Отиде всичко, що бях скътал, що бях спестил. А сега и къщата. Че може и лозето да вземат.
АНИЧКА. Зная това, тате.
БОРОВ. Оставам на пътя. Аз може да затворя очи, да си отида. Тогаз, ти оставаш в къщи, Аничке. Ти за баща… ти за майка. Едно братче и едно сестриче имаш, образование трябва да им се даде. Деца на учител са… Майка ти и тя… покойната… Майка ти… (Просълзява се и си бърше очите.)
АНИЧКА. Тате!… Кажи какво искаш да направя. Каквото искаш, ще го направя.
БОРОВ. Как си с Бориса? Аз съм баща, аз трябва да зная. Отказа ли му окончателно?
АНИЧКА. Не, тате.
БОРОВ. Но не си се и съгласила.
АНИЧКА. Да.
БОРОВ. Значи, не е всичко изгубено. Добре, добре… Добре. Борис иска да говори с тебе, тей каза. Тоя път помисли добре, Аничке. Помисли за себе си… за брата си… за сестричката си… За мене може да не мислиш…
АНИЧКА (почти отчаяно). Тате, ако Борис ми заговори тоя път, аз ще бъда искрена с него… Ще му кажа всичко… Няма да скрия нищо… Той сам настоява. (След кратко колебание.) Не! Не! Не! Не мога! Не искай това от мене! Не ме принуждавай, тате. Не мога! По-добре да умра! (Пауза. Закрива очи.)