Обикновен човек (Драма в четири действия)
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обикновен човек (Драма в четири действия)». Краткое содержание книги:
АНИЧКА. Бай Рашко? Ах да, той отиде на гарата.
БОРИС. Маха ми от трамвая и ми вика: „Аничка е у нас! Аничка е у нас!“ И аз — направо тук. Спрях се само за букета.
АНИЧКА. Ти все цветя ми носиш.
БОРИС. Е, Аничке, а ти… Ето на, видяхме се. Преди да вляза, аз видях и махаленците: г-жа Антонина, Павлина, Николачко. Ех, Аничке… На, видяхме се.
АНИЧКА. Много се забави.
БОРИС. Какво да правя, Аничке, не зависеше от мене. С моята стока, със сливите, аз свърших лесно, но с тютюна… мъчно беше. А имаше добра сметка. Имаше добра сметка и нека ти се похваля, Аничке, спечелих.
АНИЧКА. А, тъй ли?
БОРИС. Когато тръгвах, нали ти казвах, че ако успея, ще стана богат човек.
АНИЧКА. Да, ти каза.
БОРИС. И тъй стана. Сега аз съм добре. Сега аз, Аничке, съм богат човек. И знаеш ли какво? Мисля да напусна комисионерството, имам пари, ще започна някакво предприятие, тъй че… знаеш ли?… да се прехранват около мене повече хора. Това искам.
АНИЧКА. Тъй е добре. Много добре! А хубаво ли е в Берлин? Градът как е?
БОРИС. Градът?… Хубав, има хубави къщи. Но аз, право да си кажа, много не се заглеждах. Много работа имах, цял ден тичах. Немците се чудеха: вий, казваха, българите, кога спите, кога почивате…
АНИЧКА. Може и на театър да си ходил.
БОРИС. На театър не ходя. Не мога да внимавам. Но то не е важно. Важното е, Аничке, че си до-дох, че съм тук. (Изважда от джеба си една плюшена кутийка.) Вземи, Аничке. Един малък подарък, аз ти обещах…
АНИЧКА. А, часовник! Колко е хубав! Не трябва…
БОРИС. Дребна работа, то за мене нищо не е. Голям град е Берлин. Ако аз бях свободен, можех да избера нещо по-хубаво. Ти не ми отговаряше на писмата… Да беше ми отговаряла на писмата.
АНИЧКА. Не бях добре. Имах много неприятности.
БОРИС. Зная, зная. Но това не е важно. Да оставим това настрана. Важното е, Аничке, че съм тук, видяхме се. Това е хубавото. Аз много се радвам.
АНИЧКА. Борьо… и аз се радвам. Аз тъй чувствувам нужда от близък човек… от покровител.
БОРИС. Ето, аз съм тук, Аничке. Достатъчно е да ми кажеш от какво имаш нужда.
АНИЧКА. Ти все тъй си услужлив.
БОРИС. Нали знаеш.
АНИЧКА. О, колко хубав беше тогаз живота.
БОРИС. Ходехме все наедно.
АНИЧКА. А вечер приказвахме под прозорците на г-жа Антонина.
БОРИС. А тя казваше, че ще ни полее със студена вода. Аничке, аз често си мисля за туй. И в Берлин, сред най-голямата работа, мислех си. За тебе съм си мислил, Аничке. (Взема й ръката.) Аз те обичам… аз обичам само тебе…
АНИЧКА (става, с мъка). Остави ме! Не се докосвай до мене!
БОРИС. Но защо? Аничке, ти ме мразиш?
АНИЧКА. О, не, не… Напротив. Но не мога… Не искам…
БОРИС. Не разбирам. Аз не мога да разбера защо… (Прави движение с ръка около яката си.) Аз, наистина, не мога да се изразявам правилно, но ще кажа направо каквото е на душата ми, Аничке! Аз спечелих с труд, честно, аз съм богат човек, много богат, но всичко туй няма друга смисъл за мене, освен да ти предложа ръката си — таз ръка, която знае да работи, — да те помоля, Аничке, да станеш моя жена. Аничке! Само да се съгласиш! За тебе аз съм в състояние чудеса да направя!
АНИЧКА. Зная това, Борьо. Вярвам ти.
БОРИС. Е, тогаз… Защо… Съгласи се, Аничке!
АНИЧКА. Не мога.
БОРИС. Но защо? Кажи ми защо?
АНИЧКА (мълчи).
БОРИС. Зная. Между тебе и мене стои все същия човек: Струмски.
АНИЧКА. О, не, не! Не е това причината. Истина е, аз го обичах. Повярвала бях, че съм намерила човека, за когото мечтаех. Как много го обичах… А той… Негодник! Престъпник! Как може земята да търпи таквиз хора, които наместо с нож убиват с подлост, с коварство, с измама? Колко страдах… Как страдам още… Но защо ми спомняш всичко туй? Защо ме мъчиш?
БОРИС. Аз не те осъждам, Аничке. То се е минало, забрави го. Аз съм тук, Аничке, не се ли радваш, че съм тук?
АНИЧКА. О да, радвам се. И преди да си додеш, аз съм мислила за тебе. Защо не приех тогава предложението ти — нали помниш? Как бихме се наредили… Щяхме да си живеем спокойно, тихо…
БОРИС. Нали, Аничке, нали?
АНИЧКА. С тебе аз бих била щастлива. Бих помогнала на близките си. Знаеш ли, че Павлина, г-жа Антонина, Николачко изгубиха толкоз пари? Аз ги въвлякох, аз станах причина и това тъй ми тежи на душата. Нали ти не би отказал да им помогнеш? Те са бедни хора.
БОРИС. Аничке… Не ме ли познаваш?
АНИЧКА. О, зная, зная. Ти имаш таквоз добро сърце!
БОРИС (радостно, с протегнати ръце). Значи: съгласна си!
АНИЧКА. О, не, не. Не мога. Не мога.
БОРИС. Аничке!
АНИЧКА. Не, никога! Ти сам не трябва да искаш. Аз съм недостойна за тебе. Аз не съм предишната Аничка. Иди си! Остави ме!