Обикновен човек (Драма в четири действия)
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обикновен човек (Драма в четири действия)». Краткое содержание книги:
БОРОВ (гледа я учуден).
АНИЧКА. Не, тате, прости ми. Всичко ще направя. Ще те послушам. Но повече не ми говори за това.
БОРОВ. Добре, добре… Добре. Както искаш, Аничке… Аз не те принуждавам. Направи, както искаш. Виж сама как ще решиш. А сега аз ще изляза. Ще изляза да се разходя малко и пак ще си дода. (Излиза, но веднага се връща.) Аничке, една госпожа пита за тебе, да влезе ли?
АНИЧКА. Коя е тя? Нека влезе. (Боров излиза.)
Г-ЖА ЖЕНИ (влиза, облечена е в траур).
АНИЧКА. А, г-жа Жени!
Г-ЖА ЖЕНИ. Вий не ме очаквахте, нали? Но аз искам да ви говоря нещо.
АНИЧКА. Седнете, г-жа Жени.
Г-ЖА ЖЕНИ. Тоя, стария човек, баща ви ли е? Симпатичен старец. (Помълчава.) За съжаление аз не нося нищо радостно. Струмски… Саша… го няма вече… (Бърше очите си.) Аз бях при него при последния му час. С голяма мъка ме пуснаха в болницата. На два-три пъти той произнесе името ви… Аничке! — извика — Аничке!
АНИЧКА (мълчи известно време, след туй закрива очи).
Г-ЖА ЖЕНИ. Вий го обичахте?
АНИЧКА. Не! Но той ми причини големи страдания.
Г-ЖА ЖЕНИ. Аз тъй си и мислех. Собствено, вие го обичахте в началото, после — не. Вие сте с характер. А аз не можах, аз винаги съм го обичала. Следях го, вървях по стъпките му, правех му сцени, предавах го на властта — но правех това от ревност. Да, от глупава, осъдителна ревност. Сега… можеше да бъде жив. Аз го предавах на властта — истина е, — но аз след туй внасях гаранцията му и го освобождавах. Исках да го запазя за себе си. Не успях… Не ме послуша, отиде си… (Заплаква.)
АНИЧКА. Г-жа Жени! Моля ви се.
Г-ЖА ЖЕНИ. Да, не трябва да плача. По-рано се сдържах, сега не мога. (Бърше си очите.) Г-це Аничке, аз съм дошла по работа. Кажете ми, моля… Саша не ви ли е давал пари?
АНИЧКА. Пари? Какви пари?
Г-ЖА ЖЕНИ. Той разполагаше с големи суми. Аз нищо не му отказвах. Да ви е дал например някоя голяма сума?
АНИЧКА. Какво говорите? Пари? Вие ме оскърбявате.
Г-ЖА ЖЕНИ. Но казвам да ви е дал пари… да ги пазите.
АНИЧКА. Как можете да помислите подобно нещо?
Г-ЖА ЖЕНИ. Аз съм наблюдателна, имам око. Вие много често ходите тук насреща, в една къща. Една млада жена с две деца.
АНИЧКА. Да. Какво от това?
Г-ЖА ЖЕНИ. Когато излизате оттам, излизате весела? Вие сте си оставили парите там?
АНИЧКА. О, госпожо! Съвсем не е тъй. (Със смях.) Какво предположение! Аз действително излизам оттам весела, но то е за друго.
Г-ЖА ЖЕНИ. Какво друго?
АНИЧКА. Не мога да кажа. Това е моя тайна.
Г-ЖА ЖЕНИ. Разбирам, разбирам. Извинете ме, Аничке, от скръб съм станала такава една… И аз виждам, че съмненията ми са… смешни, неоснователни. Какво да правя? Богата бях, сега оставам без средства, тъй… без нищо почти. Извинете, Аничке.
АНИЧКА. Моля, г-жа Жени.
Г-ЖА ЖЕНИ. Аз съм се объркала от… скръб. Бедния Саша, аз ще се погрижа за него и сега. Каквото трябва да се направи за гроба му — камък, ограда, — ще го направя.
ПАВЛИНА (влиза). Аничке! Ти… не си сама.
Г-ЖА ЖЕНИ. Довиждане, Аничке…
АНИЧКА. Довиждане, г-жа Жени.
ПАВЛИНА. Нали таз гледаше (показва с ръка) с лорнет? (Весело.) Ах, Аничке, добре, че те намерих. Каня те на чаша вино.
АНИЧКА. Аз не пия вино. Нищо не пия.
ПАВЛИНА. Нищо. По случай годежа ни с Пончев, каня те. Всичките ни познати ще бъдат. Тук ще го направим, у бай Рашко.
АНИЧКА. Добре, аз съм тук.
Г-жа Антонина, Николачко и Пончев влизат. Пончев остава на вратата. Николачко все пише нещо в тефтерчето си.
Г-ЖА АНТОНИНА. Ето я невестата.
ПАВЛИНА. Няма невеста. Има една бедна вдовица, какво се подигравате?
Г-ЖА АНТОНИНА. Кой се подиграва? А? Пончев? Вярно ли е? Влизай де! От кого се срамуваш?
ПОНЧЕВ (влиза). От г-ца Аничка се срамувам. Обещах й да не пия, а пак се напих. Но туй за последен път. За последен път е, г-це Аничке.
Г-ЖА АНТОНИНА. И утре като се напиеш, пак ще бъде за последен път. (Смее се.)
АНИЧКА. Пончев няма да се напие. Аз зная.
ПОНЧЕВ. Вярно. Така. (Към Антонина.) Какво се смейте? Вий човеци ли сте? Не сте човеци. Тя е човек. (Показва Аничка.) Когато ми говори да не пия, заплака — сълза проля за мене, за пияния Пончев. Кой е плакал за мене? Никой не е плакал за мене. А тя заплака. Затуй ще я слушам и ще й се покорявам. Г-це Аничке, няма да пия вече. Обещавам ви!
АНИЧКА. Добре, добре. Аз вярвам. (Става.)
ПАВЛИНА. Къде, Аничке? Нали ще додеш?
АНИЧКА. Ще дода, ще дода. Сега ще се върна. (Излиза.)