Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Не ни забравяйте, Тайгър Тай! — извика в отговор Рен.
Летящият ездач се намръщи за момент и после ръгна леко с пета Дух. Рокът се издигна във въздуха. Той разпери крила срещу вятъра, издигна се бавно и зави на юг. Само за секунди гигантската птица се превърна в петно в отслабващата светлина.
Рен и Гарт останаха мълчаливо на пустия бряг и го проследиха с поглед, докато изчезна.
ГЛАВА VI
Първата нощ прекараха на брега, вслушвайки се в съвета на Тайгър Тай да изчакат пукването на зората, преди да потеглят навътре. Избраха си място за лагер на около четвърт миля на север оттам, където ги остави Летящият ездач. Това беше едно обширно открито пространство от черен пясък, където линията на прилива бе отдалечена на повече от сто фута от края на джунглата. Вече бе притъмняло, слънцето бе ниско над хоризонта и неговото отслабващо зарево пробляскваше бледо върху океанските води. Когато мракът се спусна, бледата сребърна светлина на луната заля пустия бряг. Тя се отразяваше от пясъка, създавайки илюзията, че е осеян с диаманти, и осветяваше бреговата линия, докъдето поглед стига. Те бързо решиха, че не им е нужен огън. Не им липсваше нито светлина, нито топлина. Настанили се на открития бряг, можеха да следят всичко, опитващо се да ги приближи. Въздухът беше топъл и благоуханен. Огънят щеше само да привлече вниманието върху тях, а те не искаха това.
Рен и Гарт ядоха за вечеря сушено месо, хляб и сирене и ги прокарваха надолу с бира. Те седяха с лице към джунглата и гърбом към океана, като се ослушваха и наблюдаваха. Мороуиндъл загуби очертанията си, когато падна нощта. Обширната джунгла, стръмните скали и пустинята изчезнаха в мрака, докато най-после островът остана почти само силует на фона на небето. Накрая дори това изчезна и се долавяше единствено непрекъсната какафония от звуци. Повечето от тях бяха неразличими, слаби и приглушени, една смесица от викове, крясъци и жужене на птици, насекоми и животни, всичките потънали дълбоко в утробата на мрака. Водите на Синия разлив прииждаха с постоянен ритъм върху бреговете на острова, отмивайки ги и връщайки се отново — като бавно и непрекъснато се застъпваха. Внезапно се появи ветрец, тих и ароматен, който отнесе и последните остатъци от дневната горещина.
След като се навечеряха, те се взираха известно време безмълвно напред в небето, в брега, в океана и изобщо в нищото.
Мороуиндъл караше вече Рен да се чувства неспокойна. Дори сега, когато бе забулен в мрак, невидим и заспал, се долавяше заплашителното му присъствие. Тя си го представяше. Килешан, издигащ се към небето със зинала нащърбена паст, покрити с джунгли склонове, извисяващи се стръмни скали и голи пустини — един окован във вериги гигант, обвит във вулканична пепел и мъгла, чакащ. Рен можеше да усети върху лицето си неспокойното му, настървено дихание и да чуе съскащото му приветствие. Тя можеше да усети как ги наблюдава. Той я плашеше повече, отколко ю би искала да си признае и тя изглежда не можеше да пропъди своя страх. Той беше една коварна сянка, която пълзеше по коридорите на нейното съзнание, шепнейки думи, чието значение беше неразбираемо, но общият смисъл бе ясен. Рен се чувстваше странно лишена от своите умения и своя тренинг, като че ли загуби всичко в момента, в който пристигна. Дори инстинктите й изглеждаха объркани. Не можеше да си го обясни. То нямаше никакъв смисъл. Нищо не беше се случило и все пак увереността й бе разбита и пръсната като слама. Друга жена можеше да се успокоява с факта, че притежава легендарните Елфови камъни, но не и Рен. Магията беше за нея нещо чуждо, на което не можеше да се има доверие. Тя принадлежеше към миналото, за което Рен беше само чувала, една история, потънала в забрава. Магията принадлежеше на някой друг, който тя не познаваше. Елфовите камъни, мислеше мрачно тя, нямат нищо общо с мен. Думите предизвикваха хлад в стомаха й. Те, разбира се, бяха лъжа.
Рен скри лицето си в шепи. Съмнения я връхлитаха отвсякъде и тя се запита за миг дали решението й да дойде на Мороуиндъл не е било погрешно.
Накрая махна ръцете си от лицето и се запромъква напред, докато не се приближи достатъчно, за да вижда ясно в тъмнината брадатото лице на Гарт. Огромният мъж я наблюдаваше неподвижно, тя вдигна ръце и започна да прави знаци.
Мислиш ли, че сгреших, като настоях да дойдем тук? — попита го тя.
Той я изучава известно време с поглед и после поклати глава. Никога не е грешка да направиш нещо, което чувствуваш, че е необходимо. Аз чувствувах, че това е необходимо. Зная.