Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Господарят ми се намръщи.
— Това е нелепо! Какво мога да направя аз?
— Сър, тя говори за… — Прислужникът се поколеба. Той беше присъствал на случката в полето. — За вашето влияние над бика.
— Това отива прекалено далеч! Аз работя усилено. Не мога да бъда обезпокояван. Отпратете я.
— Както желаете. — Прислужникът въздъхна и понечи да затвори вратата.
Господарят ми се раздвижи.
— Много ли е нещастна?
— Изключително много, сър. Тук е от зори.
Птолемей изпъшка нетърпеливо.
— О, това си е чиста глупост. — Той се обърна към мен.
— Рекит — върви с него. Виж какво може да се направи.
След известно време се върнах, изглеждайки понапълнял.
— Скакалците ги няма.
— Много добре. — Той погледна намръщено към писанията си. — Като цяло изгубих нишката. Говорехме за втечнимостта на Другото място. Смятам, че…
— Осъзнаваш ли — казах, като седнах леко на сламената рогозка, — че сега вече го направи. Създаде си репутация. На някой, който може да поправя всички злини. Сега няма да имаш никакво спокойствие. Същото се случи със Соломон и неговата мъдрост. Не можеше да направи и крачка навън без някой да му бутне някое бебе в лицето. Освен това, често поради различна причина.
Момчето разтърси глава.
— Аз съм учен, изследовател, нищо повече. Ще помогна на човечеството чрез книгите си, не чрез успехите с бикове и скакалци. Освен това, ти си този, който върши работата, Рекит. Имаш ли нещо против да разкараш това крило от ъгъла на устата си? Благодаря. А сега, да започнем…
Беше мъдър за някои неща, този Птолемей, но не и за други. На следващия ден имаше още две жени, чакащи пред покоите му. Едната имаше проблеми с хипопотами в земите си, другата носеше болно дете. Отново бях изпратен да се оправя с тях по най-добрия възможен начин. На следната сутрин една малка опашка от хора чакаше вън на улицата. Господарят ми си скубеше косите и оплакваше злочестата си съдба. Въпреки това, бях изпратен заедно с Афа и Пенренутет, два от другите му джинове, да се оправям с чакащите. Така и продължи. Напредъкът в изследванията му вървеше със скоростта на охлюв, докато репутацията му сред обикновените хора в Александрия растеше със скоростта на летен цъфтеж. Птолемей понасяше прекъсванията с добронамерена, малко отчаяна благосклонност. Задоволи се с това да напише книга за механизмите на призоваването и временно остави изследванията си.
Годината се изнизваше. Дойде ежегодното наводнение на Нил. После водите се оттеглиха. Тъмната земя грееше плодородна и мокра, бяха засадени реколти, започна нов сезон. Понякога опашката от просители пред вратата на Птолемей беше доста дълга, друг път — не толкова, но никога не свършваше напълно. И не след дълго този ежедневен ритуал стана известен на облечените в черни мантии свещеници от по-големите храмове и на принца с черното сърце, който седеше умислен на вонящия си на вино трон.
5
Непочтителен звук показа на Мандрейк, че дяволчето от гадателския кристал се е върнало. Той остави химикалката, с която драскаше бележки за най-новите военни памфлети и се взря в полирания диск. Разкривените черти на бебето се притиснаха към повърхността на бронза сякаш отчаяно се опитваше да се освободи. Мандрейк пренебрегна гърченето му.
— Е? — попита той.
— Какво „е“? — Дяволчето изпъшка и се напъна.
— Къде е Бартимеус?
— Седи на една постройка на двадесет и шест мили югоизточно оттук във формата на дългокосо момиче. Много е хубава и т.н. Но няма да дойде.
— Какво? Тя, тоест той, отказва?
— Аха. Оох, тук вътре е ужасно тясно. Вече шест години съм вътре в този диск без дори веднъж да зърна дома. Би могъл да ме пуснеш, наистина би могъл. Служих ти с цялото си сърце и душа.
— Ти нямаш душа — рече Мандрейк. — Какво каза Бартимеус?
— Не мога да ти кажа, прекалено млад си. Но беше грубо. Чак ушите ми се покриха с ушна кал. Е, той няма да дойде доброволно и това е всичко. Изгори го и приключвай, викам аз. Не мога да разбера защо все още не си го унищожил. О, не отново в онова чекмедже! Нямаш ли никаква милост, омразно момче такова?
След като опакова диска и плътно затвори чекмеджето, Мандрейк потърка очи. Проблемът Бартимеус ставаше неудържим. Джинът бе по-слаб и своенравен отвсякога, почти безполезен като слуга. Според всички правила на логиката трябваше да го освободи, но — както винаги — тази мисъл му беше неприятна. Защо, бе трудно да се каже, понеже единствен от всичките му роби този джин никога не се отнасяше към него с нищо, което дори да наподобяваше уважение. Хулите му бяха изморителни, неизмеримо вбесяващи… а също и странно освежаващи. Мандрейк живееше в свят, където истинските емоции постоянно се спотайваха зад учтиво усмихващи се маски. Но Бартимеус не се преструваше, когато не харесваше нещо. Докато Аскобол и компания бяха умилкващи се и раболепни, то Бартимеус и сега беше точно толкова безочлив, колкото и в деня, в който го бе срещнал за първи път, много отдавна, когато беше просто дете, собственик на напълно различно име…