Пътят на кралете (том II)

Не след дълго Шалан се върна в нишата и откри, че напразно е бързала. Ясна я нямаше. Кабсал обаче беше там.

Младият ардент седеше край дългото писалище и разглеждаше една от книгите за изкуство на Шалан. Тя го видя преди той да я забележи и установи, че се усмихва въпреки неприятностите. Скръсти ръце и изписа на лицето си израз на съмнение.

— Пак ли? — попита тя.

Кабсал подскочи и захлопна книгата.

— Шалан — откликна той. Голата му глава отразяваше синкавата светлина от фенера на слугата. — Дойдох да търся…

— Ясна. Както винаги. И тя никога не е тук, когато идвате.

— Злополучно съвпадение — отвърна Кабсал и вдигна ръка към челото си. — Никак не мога да преценявам времето, нали?

— А това в краката Ви кошница с хляб ли е?

— Подарък за Сиятелната Ясна — обясни Кабсал. — От Светилището на Проникновението.

— Съмнявам се, че една кошница с хляб е в състояние да я убеди да изостави своята ерес — отговори Шалан. — Може би, ако бяхте добавили и сладко…

Ардентът се усмихна, вдигна кошницата и измъкна малко бурканче сладко от червени симки.

— Аз, разбира се, Ви казах, че Ясна не обича сладко. А Вие продължавате да носите, понеже знаете, че е сред любимите ми храни. И е така вече, ох… десетина пъти през последните няколко месеца?

— Малко съм прозрачен, нали?

— Съвсем мъничко — отвърна с усмивка Шалан. — Отнася се до моята душа, нали? Тревожите се за мен, понеже уча при еретичка.

— Хмм… да, боя се, че е така.

— Бих се обидила. Но донесохте сладко. — Шалан се засмя и махна на слугата да остави книгите й и да чака на прага. Наистина ли на Пустите равнини имаше парши, които воюват? Направо не беше за вярване. Тя не знаеше някой парш даже да е повишавал глас. Не изглеждаха достатъчно интелигентни за неподчинение.

Разбира се, в някои донесения, които беше чувала — включително и в нещата, които Ясна я накара да прочете, когато проучваше убийството на крал Гавилар — се съобщаваше, че паршендите не са като паршите. Бяха по-едри, от самата им кожа растеше някаква особена броня, а и говореха далеч по-често. Може пък изобщо да не бяха парши, а някакви техни далечни братовчеди, съвсем различно племе.

Седна до писалището, а Кабсал извади хляба. Слугата парш стоеше на прага и чакаше. Не вършеше кой знае каква работа като придружител, но Кабсал беше ардент. Значи, технически погледнато, Шалан нямаше и нужда от придружител.

Хлябът беше от тайленска фурна, пухкав и кафяв. Понеже Кабсал беше ардент, нямаше значение, че сладкото е женска храна — можеха да го опитат заедно. Наблюдаваше го, докато той разрязваше хляба. Ардентите на служба при нейния баща бяха свадливи старци и старици със строги очи. Не можеха да траят децата. На Шалан дори не й беше хрумвало, че светилищата може да привличат младежи като Кабсал.