Пътят на кралете (том II)

— Много смешно. Искам да кажа, че ние сме по-сложни от едно струпване на лични особености. Спонтанна ли съм? Понякога. Можете да обясните с това факта, че преследвах Ясна дотук, за да стана нейна повереница. Но преди това в продължение на седемнадесет години аз бях толкова неспонтанна, колкото въобще е възможно. В множество случаи — ако получа насърчение — думите ми може да са твърде спонтанни, но действията ми рядко са такива. Всички ние понякога сме спонтанни, а друг път всички сме консервативни.

— Значи казвате, че книгата не греши. Тук пише, че сте спонтанна, но понякога. Следователно е вярна.

— По тази логика е вярна за всеки.

— Съвършено вярна!

— Е, не чак толкова — отговори Шалан и погълна още едно парче от сладкия пръхкав хляб. — Както споменах, Ясна мрази всякакви сладка.

— Ах, да. Тя е еретик по сладката също. Нейната душа се намира в по-голяма опасност, отколкото предполагах. — Той се ухили и похапна от хляба.

— Наистина. И какво още пише в това Ваше книжле за мен — и за половината хора по света — във връзка с любовта ни към храни, които съдържат прекалено много захар?

— Добре, предполага се, че вкусът към симки говори още за любов към заниманията на открито.

— А, на открито значи. Посетих веднъж това митично място. Беше много отдавна. Почти съм забравила какво е. Кажете ми, още ли грее слънце или това го има само в размечтаните ми спомени?

— Сигурен съм, че обучението Ви не е толкова тежко.

— Ясна е необичайно привързана към праха. Вярвам, че преживява от него и се храни с прашинките, както чулите гризат скални пъпки.

— А Вие, Шалан? Вие с какво се прехранвате?

— Въглен.

Кабсал първо изглеждаше объркан, но после забеляза скицника.

— Ах, да. Изненадах се колко бързо името и рисунките Ви се разпространиха из Конклава.

Шалан си дояде хляба и избърса ръце във влажната кърпа, която Кабсал беше донесъл.

— Все едно съм някаква болест — тя прокара пръст през червената си коса и се намръщи. — Наистина имам цвят като обрив, нали?

— Глупости — остро отвърна Кабсал. — Не бива да говорите такива неща, Ваше Сиятелство. Непочтително е.

— Към мен самата?

— Не. Към Всемогъщия, който Ви е създал.

— Той е създал и кремлингите. Да не споменаваме обривите и заразите. Така че сравнението е всъщност чест.

— Не успявам да следвам логиката, Ваше Сиятелство. Понеже той е създал всички неща, сравненията са безсмислени.

— Като твърденията във Вашите Вкусове, а?

— Точка за Вас.

— Можеш да си и по-лоши неща от зараза — продължи Шалан и се замисли безцелно. — Когато човек прихване болест, тя му напомня, че е жив. Кара го да се бори срещу нея. Когато болестта отмине, в сравнение с нея нормалното здраве изглежда прекрасно.